През 2009г., около година след като бях започнала да ходя сериозно на планина, имах 10 почивни дни между отделните летни ангажименти. Много ми се ходеше на Пирин, но не намирах ентусиасти, които да дойдат с мен. Тогава се сетих да се обадя на Живко, който винаги беше навит да се ходи по баирите. Звънях дълго, но в крайна сметка взе, че ми вдигна. Поканих го, а той ми каза: „Не мога, правя Ком-Емине, но имам по-добра идея – купи мръвки за 40 лв и ела след 2 дни на гара Кръстец.” И затвори. И си изключи телефона. Но на мен не ми трябваше много, за да се съглася...
Тогава написах този пътепис, доста след като се прибрах на базата на бележки, водени по пътя. Затова текстът е малко лаконичен и за жалост лаконичността крие много интересни обстоятелства около всяка мини историйка, но все пак го публикувам в оригинал (с малки съвременни коментари на места), а ако някой реши да ходи по маршрута, винаги може да пита за повече подробности.
Аз искам да споделя емоциите си по един вълшебен за мен път – Пътят на дружбата, който ми даде много и ме научи на повече търпение. Както ще си проличи – бях влюбена в един момък, който не участваше в прехода; родителите и приятелите ми ми липсваха, а планинарската ми култура беше все още недодялана и лесно се плашех от всякакви несгоди, но все пак не се отказах. И най-вече - приятелството, което заздравих с ходенето по Ком-Емине година по-късно се превърна в неочаквана любовна история, която продължава и до днес...
Приятно четене и късмет по Пътя!
Гара Кръстец – нос Емине или Пътеписът на една мечта
Изминаха няколко месеца от въпросното „събитие”, но все не намирах време да го опиша. Не знам дали идеята за пътепис е добра, но за първи път ми хрумна и имах нуждата да пиша, да споделям с белия лист безбройните си преживявания. За нещастие, голяма част от тях липсват заради закъснението, с което са описвани, но при обстоятелствата, на които бяхме подложени, беше невъзможно всичко да бъде записвано на момента. Наистина, така достоверността на емоциите щеше да е още по-голяма, но някои вечери нямах сили да си вдигна ръката и да си държа очите отворени, камо ли да пиша.
Първите дни са доста „постнички”, но може би това се дължи на привикването, на тоталната промяна в обстановката.
11.08.2009, вторник: гара Кръстец – Прохода на Републиката
или Началото (за мен)
Станах в 4:30, за да се оправя и да смогна за влака в 6:30. Мама, както винаги – и тя с мен. Целуна ме три пъти и видях тревогата в очите й. За повече от половин година все още не е успяла да я пребори, но поне вече не се опитва да ми забранява.
Стигнах 45 минути по-рано, веднага си взех билет и се зачетох в „Хоро” на Страшимиров. Бях я взела заради дългото пътуване с влака, а и имах големи очаквания за тази книга.
Влакът беше бърз – до Стара Загора спря само 4 пъти: на Септември, на Пазарджик, на Пловдив и на Чирпан. После веднага се прекачих на линията, която кръстосва Балкана и минава през гара Кръстец. Там бях в 12 и нещо, а Живко и Пепи се обадиха предварително, че ще закъснеят. Тъкмо имах време да си довърша книгата. Напоследък имам доста високи очаквания към всичко, което чета, сигурно защото ми се случва все по-рядко да намирам време. А така по-лесно се разочаровам. В момента, в който затворих книгата, вече не помнех какъв е бил краят...
Горе-долу тогава се появиха и момците. За миг се почувствах спасена от безвремието на гарата и от съмненията, които бяха започнали да ме нападат.
Както и предполагах, Жиката и Пепи бяха доста изгладнели и много се радваха на всичко, което им носех. Пред вида на огромния домат лъвско сърце щяха да се разплачат от радост.
След обилен обяд тръгнахме.
Средна Стара планина. Тревненска планина. Целта на деня беше да стигнем хижа Грамадлива и, ако е възможно, да я подминем. По пътя вода имаше в гората, след това срещнахме още две чешмички до хижата. Видяхме и един заек, който спокойно си припкаше пред нас на полянката, а аз започнах да влизам в духа на постоянните почивки и „събув”-а (кратка пауза, по време на която си събувахме обувките и чорапите, за да могат краката ни да подишат и така да не ни се образуват мазоли). Все пак момчетата ме водеха с 10 дена ходене (и 2 бедстване на х. Ехо ) и вече бяха стигнали до някои заветни изводи – като този, че с бързане до Емине не се стига.
На 30 минути след Грамадлива ( и на 20 след хижа Химик ) вече бяхме на Предела (Прохода на Републиката), където ядохме по една гъста и вкусна супа. Общо взето за момчетата беше ден на истински пиршества. Аз настоявах да спим там, защото ранното ставане вече си казваше думата, но Жицата се наложи и продължихме още малко. Опънахме палатката на светлинките на челниците върху полянка, изровена от диви прасета.
През целия ден ме гонеше усещането, че не съм на мястото, на което трябва да бъда. Съжалявах, че съм тръгнала, че съм избягала от онова щастие, което ме владееше в Западна България (стара любовна история, погледнато от 2014г.)... Но номадското в мен вече бе толкова силно, че надделяваше над всички останали пориви в душата ми.
12.08.2009, сряда: Прохода на Републиката – хижа Чумерна
или „Скоро ще свикнеш с болката от раницата, еднообразието в храната, обезводняването и глада”
Събудихме се от секси будилника на Жицата, който в 7:00 започна да пъшка (или поне така ми се струваше тогава): „It’s 7 o’clock. It’s time to get up.” Полянката се оказа доста добър среднощен избор. Събрахме палатката и закусихме - 3 в 1, бисквитки с шоколад - а момците решиха, че все още са гладни – и... хляб със сушеница. После хванахме пътя. След студената нощ, в която се чудех накъде да се обърна и наникъде не ми беше удобно, усещането за липса на онзи уют – неговия уют – като да беше вече основателно. Но въпреки това – по-малко осезаемо. Гонехме маркировката за хижа Бутура, за заслон Караиваново хорище, за хижа Буковец, а крайната цел беше хижа Чумерна. Още на обяд някъде Живко заяви, че му е лошо, а това се отразяваше както на ходенето, така и на настроението. Освен това направихме някакво зверско заобикаляне, защото маркировката ни отправи в съвсем далечни посоки. По пътя срещнахме една чешма с хубава вода, а следобед ударихме един двучасов сън – за възстановяване на силите. На мен също ми дойде добре, тъй като ме болеше главата.
Слизанията и качванията бяха безкрайни. С присвършващи сили се довлачихме до хижа Буковец, където заредихме батериите с малко ядки и се посмяхме на едни момиченца, които въпреки крехката си възраст, бяха настроени доста агресивно и искаха да ни бият. Питаха ни за какво са ни тия пръчки, дето носим (щеките), а ние им казахме, че с тях се бият малките лоши момиченца. Само така ни оставиха на мира. 
През деня видяхме три сърнички. Красота! А през нощта един сръндак виеше/блееше (не знам как му се вика 
) съвсем наблизо до нашата палатка, която опънахме насред първата полянка, която намерихме след залез. Така и не успяхме да се докопаме до Чумерна. Живко искаше да спим в гората, но аз настоявах да не е там, защото в нощната гора имаше прекалено много и страшни звуци – като от големи животинки
(от калибъра на мечката) *
Малко попяхме преди лягане (Пепи е много добър с дудука 
) и видяхме 2-3 падащи звезди (имаше метеоритен дъжд!).
Този ден си измихме зъбите привечер – уникално усещане за чистота и свежест! Започвах да усещам поуката от един от важните уроци, на които може да те научи този преход...
п.с. Камелия (приятелката на Пепи) имаше рожден ден, но той не можа да бъде с нея, защото беше тръгнал по пътя към едно приключение – мечта...
* Когато ходехме в гората – аз, Живко и Пепи – само двамата с Живко чухме на два-три пъти особен гърлен и силен звук, като изръмжаване на мечка в тъмнината. Пепи спираше да ходи, заслушваше се и казваше, че той нищо не е чул. По-натам в прехода един ден той си прочистваше гърлото, когато аз пак писнах, че съм чула звуци от мечка. Тогава се усетихме каква е била нашата мечка и настана голям смях.
13.08.2009, четвъртък: хижа Чумерна - прохода Вратник
или Завръзката
Събудихме се сами, може би от чувството, че сме се успали. Предната нощ Живко не сложи аларма, защото според него всяко ходене по тъмно си заслужава едно сериозно наспиване след това. Тук се разминаваха с Пепи, който все бързаше и искаше по-бързо да свършва с този преход. Имаше си приятелка, която го чака; работа и разни други задължения...
Тръгнахме, без да закусим, с надеждата, че х. Чумерна трябва да е наблизо – на час и нещо. Колко щастливи бяхме, като ни залая Сара и започна да си играе с нас само 30 минути по-късно. Пихме кафе, закусихме горещи банички, говорихме си с хижарите, които се оказаха маратонци. На въпроса: „Колко часа е оттук до Вратник? За колко най-бързо може да се вземе?” мъжът ни отговори: „Ами по принцип се водят 9, но синът ми го взима за час и половина...” 
Чух се с мама и разни приятели. Човек винаги има нужда да знае какво се случва с хората, за които мисли; с тези, които обича. Да знаеш е като горещ самотен лъч в непрогледността на мрака...
После ходихме... Пепи заяви, че май се влачим. Не знам защо, но тогава ми направи сериозно впечатление как изведнъж забърза.
Видяхме една сърна. Може би е имало и повече в близост, но започнаха да минават мотористи – общо за дена – 17 парчета. И с всеки следващ ставаха все по-мили: „Искате ли вода?”, „Имате ли нужда от нещо?” Пичовете бяха тръгнали от Трявна за Котел, а последните двама идваха от Добринище и отиваха към Жеравна. И тях ги „хапят щъркелите”, ама няма как – всеки сам си носи тухлата (така де, кръста)...
В един момент – от нищото – Пепи каза, че му е лошо – и се тръшна. Болки по цялото тяло, виене на свят, гадене... Изглеждаше си зле, спряхме да почине и така целта на деня се намали от изворите на Камчия до прохода Вратник (краят на Елено – Твърдишката планина).
Минахме през Агликина поляна (не знам защо очаквах да е по-голяма) и слязохме на прохода. Една баба тъкмо пресичаше шосето, когато се разочаровахме, че кръчмата вече е затворена. Тя ни видя и се върна да ни нахрани. Жива храна! Имам предвид – краставици, които май бяха и домашни..., домати... т.е. нищо, претърпявало термични обработки или тъпкано в пресован формат! Пепи нямаше особен апетит и след две хапки от пържените тиквички каза, че отива да си ляга. С Живко бяхме почти сигурни, че на другия ден ще си тръгне.
Палатката опънахме на полянката до прохода, която се оказа собственост на чичката, който държеше и кръчмата. Той даже ни предложи да си наемем стая в къщата хотел, но ние си държахме на палатката. Преди лягане си поговорихме с него – разказваше как едно време ходели много пеша из региона и как днес синовете му се качват с джипа, докъдето могат, опъват там софрите, а след това се „пишат туристи”...
п.с. Учудващо е колко малко от хората, които срещнахме по пътя си дотук, са чували за Ком-Емине. Предполагах, че след като живеят на него, трябва да са запознати, но явно това си е било част от предварителните ми заблуждения.
14.08.2009, петък: прохода Вратник – Котел
или Заслуженото блаженство
Със събуждането си Пепи заяви, че си отива. Можех да се обзаложа, че го е бил решил още предишния ден, но е търсел оправдание за пред себе си. Болките в гърлото му идваха добре, в този ред на мисли.
Този преход е една много силна психическа атака – започнеш ли го, трудностите са толкова много, че има моменти, в които си сигурен, че ще го оставиш, ще се откажеш, но с всяка следваща крачка си все по-близо до крайната цел и отказът се променя от труден към невъзможен. Да кажеш „Стига, спирам да се самоизмъчвам.” от един момент натам е истинско геройство...
Разменихме багажа и Пепи си хвана стопа. Спря му третата кола след няма и минута, откакто беше опънал палеца. Късметлия! Това със стопа изглежда толкова лесно, но на мен ми липсва все още нещо, за да започна да пътувам сама на стоп.
С Жицата събрахме нещата и тръгнахме. Изгубихме пътеката още в началото, а и като цяло – това беше денят ни с най-малко маркировка дотук (без да подозираме, че той просто ще постави началото на поредица от няколко много тежки преходи, тормозещи ни именно заради липсата на бяло-червено-бели лентички).
Или маркировка нямаше, или просто не се движехме по нея. Трябваше да наваксаме неизходеното от предишния ден, а и някак безсловесно се разбрахме да не спим следобед (което си беше традиция от изключително важен характер!), за да можем да стигнем навреме в Котел, а там да спим в някоя туристическа спалня или хотел и да се наслаждаваме блажено на водата, кръчмата, съня в леглото!
Това обаче ни излезе през носа – на обед: поля без капка сянка, задух, жега... Чувствах се на ръба на възможностите си, Живко май също, но не го показваше. А пътят криволичеше и километрите по права линия, които показваше GPS-ът, нямаха нищо общо с реалните. Влизането в гората ни подейства освежаващо – помня, че започнахме да си мечтаем за някакви елементарни храни, което прерасна в истинска словесна кулинарна битка – от топлия хляб и надеждата за сирене до печеното прасенце със зеленчуци, задушавани в плик... Но надеждите, че изобщо някога ще стигнем до Котел – до мечтания рай, се изпаряваха с всяка следваща минута. Безкрайно качване, безкрайно слизане... И навсякъде сеч... От два дни вече наблюдавахме оголените гори пред нас и търсехме маркировката по отсечените дървета. Жегата ни смазваше, отразяваше ни се и липсата на Петър – до обяд играхме на думи, а после едва си проговаряхме.
На около час от Котел (вече знаехме, че сме близо – чуваше се жуженето на колите) намерихме една беседка и спряхме за „събув”. Винаги съм смятала, че приказките за втвърдени чорапи са само легенда, но моите определено бяха тръгнали по този път. Докато се дивях на това, Живко се възмущаваше, че в мен няма нищо женско и че сигурно той е по-съобразителният от двамата... Понякога не знам дали да проклинам или да благославям това, че съм „мъжко момиче” – носи ми толкова минуси, че рядко ми се отдава възможност да оценя плюсовете...
Продължихме да слизаме. Започнаха да се появяват къщи – вилна зона. Изглеждаха до една много уютни. Търсехме си хотела – през деня Живко успя да се свърже с майка си и тя ни намери хотелче, в което да пренощуваме – знаехме, че се казва „Чукарите” и че е в гората. Изскокна пред нас по-скоро, отколкото го очаквах, а там – душ, легло, топла храна...
Изкъпах се и сякаш с мръсотията си тръгна и негативизмът.
Вечеряхме... каквото си искахме! Пих бира и таратор и пак бях жадна. Изядох едни пържени картофки със сиренце и щастието беше пълно – а най-хубавото беше, че изобщо не ми пукаше дали нещо ще ми се „залепи”, как ще изглеждам на другия ден и т.н...
Изпрах си (със сапун!) мръсните дрехи и легнах да спя – както си му е редът – чистичка, наядена, с измити зъбки. И сънувах... мисля, че това беше първата ми нощ със сънища, откакто тръгнах.
15.08.2009, събота: Котел – Върбишки проход
или Кошмарът на всеки турист
Не знам в колко станахме, но имах усещането, че е късно и че този ден не трябва да се размотаваме много, защото имаше възможност покрай градската атмосфера да изгубим темпото, което се налагаше да поддържаме. Оправихме багажа и тръгнахме към града, за да търсим място за закуска. Намерихме си подходящо такова и ядохме принцеси на скара, пихме кафе... Лукс! Живко се сети, че е забравил в себе си ключа от хотелската стая, та ходи до полицейското управление да го остави, което ни забави още повече. Тъкмо имах малко време да наваксам с писането (и яденето!).
10:30ч тръгнахме. Още с излизането от града изгубихме маркировката. Или за да бъда по-точна – тя просто липсваше. Когато открихме бяло-червено-бялото квадратче върху вратата на една заградена градинка, се почувствахме по-добре, но то се оказа единствено, така че Живко трябваше да вади GPS-а. Тогава разбрах, че тракът, по който се движим, е на Пешо и Мая (приятели на Жицата, Пешо е бивш военен - което ще обясни много от бъдещите ни на пръв поглед необясними действия – и е завършил курса за водачи на АПХ), които на места са „импровизирали”, така да се каже... Движехме се без маркировка около 3 часа, 2 от които не бяхме и по трака. Направихме зверско изкачване, а за капак излязохме на едно „симпатично” свлачище, по което трябваше да се движим право нагоре, и след това ни очакваше поле от папрати, които сякаш се усмихваха в злокобното си превъзходство – бяха около два метра високи и в тях изобщо не можеше да се определи накъде се движи човек. Точно когато трябваше да излезем на маркировката, Живко заяви, че някъде встрани трябвало да има чешма и отбихме да я търсим. Не я намерихме, но за сметка на това си съчинихме нов път. В крайна сметка минахме през едни коприви (пак с човешка височина), а, някак естествено, тази сутрин бях решила да не си обувам дългия панталон... Излязохме на асфалт, който пресичаше трака на Живко. Изглеждаше като стар третокласен път, по който никой не минава, но много ме изкушаваше да спра първата кола, която се появи и просто да си тръгна от този ужас. Все пак се навряхме в една гъста гора – борове и бук. След повече от 30 минути лутане там Живко ми заяви, че сме на 870 м.н.височина и че тракът минава на 920м.н.в. по черен път над нас. Но той предлагаше да слезем и да търсим алтернативи. Направо щях да го убия! Та ние просто трябваше да продължаваше да се мъчим в гората още само 50 м нагоре...
След 3 минути излязохме на черен билен път с маркировка! – С-П-А-С-Е-Н-И-Е!!!
Дотогава вече бях успяла да се самоубедя, че този преход не е за мен и че по-добре ще е да се върна в София за предстоящия ми рожден ден и заради всички хора, които обичам и ме чакаха там.
Но като намерихме маркировката, сякаш забравих всичко. Тръгнахме спокойно напред и даже планирахме къде и кога да направим следобедния сън. Пътят ни отведе до едни дървари, котио бяха много дружелюбни, поканиха ни да хапнем с тях. Оказаха се ловци, та общо-взето разбираха „лудостта” ни да тръгнем с големите раници в планината. При тях маркировката се отделяше от пътя. Жицата искаше да тръгнем по пътя, а аз настоявах да си държим по маркираното, след като вече бяхме успели да го намерим веднъж.
Тръгнахме натам, накъдето сочеше табелата „Върбишки проход”, но след няколко минути стигнахме до абсолютно обрасла местност, където започна едно провиране... без край! Раздрахме си шалтетата, но успяхме да излезем на нещо, което някога е било път, даже открихме и една-две маркировки. После – нищо. Болни импровизации, докато не изпаднахме на един път. (Докато стигнем него съм сигурна, че чувах смях в гората – от всички посоки! Звучеше сякаш някакво малко и много бързо създание ни наобикаля и ни се смее подигравателно!) Оттам тръгнахме по него (без маркировка, разбира се!) и след десетина минути ходене Жицата заяви, че се движим на юг към село Медвен и че това няма нищо общо с посоката ни. Обърнахме на другата страна и след 5 минути две сърнички ни пробягаха през пътеката, а след още малко стигнахме до разклон и маркировка. Мисля, че тогава телефонът ми сочеше 17:40, а тепърва ни предстоеше качване на връх Караборун, който горе-долу беше по средата на дневната дажба ходене.
След едно ужасяващо качване почти без маркировка и с много тръни и храсти стигнахме до глупавия връх, откъдето ни залаяха злобни кучета. Имаше станция на БТК. Внимателно я заобиколихме и след като намерихме накъде води маркировката (право надолу по един доста стръмен склон), пред нас застана нов проблем – от около половин-един час доста упорито гърмеше. В началото Живко се стресна и каза: „Това не беше природен шум, прекалено силен беше.” Но аз с наченки на отчаяние вече бях забелязала трупащите се черно-бели облаци по небето.
Решението беше взето бързо: прибираме щеките и търсим място за бивак. Палатката разпънахме 2 минути преди да завали и ако не беше дудукът на Живко – да ми изсвири няколко народни песни – сигурно щях да умра от страх и отчаяние...
Нямаше как да се чуя с мама, знаех, че ще се тревожи. А и гласът й само щеше да ме поуспокои. Но да включваш телефон в буря е като да ръкомахаш интензивно на открито с щеки в ръка...
На следващия ден ни чакаше тежка задача – да наваксаме половин ден ходене и да изпълним следващия ден по график...
Заспах с желанието всичко това да свърши по-бързо – със или без море. Исках си вкъщи – с мама, с тате, при него...
16.08.2009, неделя: Върбишки – Ришки проход
или По петите на отчаянието
С новото слънце, със зората, нещата винаги изглеждат по-добри. Будилникът иззвъня в 4:45, но ставането беше трудно. Тежеше мъката от предния ден – не исках да ставам, за да не се повтори сценарият.
Събрахме палатката и към 7:00 след няколко хапки ядки тръгнахме в търсене на пътеката – от един рид – право надолу. След известно време на пръв поглед безцелно слизане попаднахме ненадейно на маркировка. Оттам тя ни отведе на нещо като път – някога сигурно е било път, към днешна дата беше обрасъл с малини и къпини бивш път. Почти не губихме маркировката до Върбишкия проход. Излязохме на асфалта в 10:40 и после – по него, за жалост. Срещнахме общо 3 коли – всичките се движеха в противоположна посока, разбира се – две от тях спряха да ни питат накъде. По-интересни бяха вторите – група цигани, които много ни се зарадваха, обявявайки ни за луди. Нямаха вода, иначе биха ни дали. А ние почти я бяхме свършили, след като сутринта аз излях около половин литър от невнимание...
Колко голямо беше разочарованието ни, когато не намерихме кръчма на прохода! Пак се движехме без маркировка, даже и от трака се бяхме отклонили. Върнахме се назад, за да намерим трака и Живко ме предупреди, че в началото на този преход ще караме по импровизациите на Пешо и Мая, защото били по-логични от маркировката. Що се отнася изобщо до прехода Върбишки – Ришки проход – от няколко дни насам Жицата вече ми обясняваше, че това е един от най-тежките преходи за целия Ком-Емине...
Тръгнахме по един път, който скоро ни отведе до началото на резервата „Моминград” (с находища на червен божур!). Тракът продължаваше право наляво – надолу – към дерето на реката, която трябваше да следваме. Живко си мърмореше нещо, наподобяващо на: „Ах, магарийките на Пешо...”, но все пак ме поведе надолу. След безкрайно сякаш следване на реката, най-после стигнахме до горското, което ни беше ориентир за отбивката, която търсехме.
Този ден беше фатален заради непрекъснатото присъствие на едни малки мушички, които ни следваха постоянно. По принцип се бяха появили още преди Котел и всеки ден имахме по някой и друг час в компанията им, но този беше критичен. Общо съм премижала поне 50. Нямаше спасение – те се стремяха да влязат в очите ни и дори и очилата не помагаха. Аз пищях почти постоянно, защото шумът им в ушите ми ме побъркваше, а Живко не спираше да ми се кара, че съм лигла.
Четяхме описанието на деня и все повече се отчайвахме. Звучеше непосилно да наваксаме закъснението от половин ден, което ме докарваше до отчаяние, караше ме да се чувствам нищожна и да искам още по-силно да се откажа. Но беше трудно да оставя Живко сам. Моето отказване щеше да означава до някаква степен и край за него – да продължи сам щеше да е изключително трудно.
Освен ден на мушичките беше и ден на къпините – деряха ни навсякъде, където можеха, откраднаха си немалко парче от панталона на Жицата. Движехме се по тънки пътеки, по които никой не беше минавал отдавна (въпреки че имах чувството, че постоянно виждам пресни следи – най-много на седмица), обрасли дерета, по които трябваше да се катерим нагоре... На едно такова така премигнах една мушичка, че ми влезе в окото и го нарани до болка. Започнах да плача и да моля Живко да я извади, а той отказваше да ми бърка в окото, не искаше да ме нарани допълнително. Даже ми се скара, че не си нося огледало: „Каква жена си ти, ако не си носиш огледало?!” „Тръгнала съм на няколкостон-километров преход в планината и искаш да си нося огледало” – беше отговорът ми. „Аз няма да ти пипам в окото!”... След много усилия успяхме да я извадим, като Живко ми направляваше показалеца, но болката остана още дълго, а и множеството мушички, които наобикаляха главата ми продължиха да ме тормозят...
Поне маркировката, след като се появи веднъж някъде в следобедните часове, беше с нас до края.
В един момент излязохме на едно билце с чудна гледка и Живко ми показа прохода и откъде ще минем, за да стигнем до него. Слънцето беше залязло, вече се смрачаваше и аз бях сигурна, че няма да стигнем, като видях коя е финалната ни точка. А Жицата беше на абсолютно обратното мнение. Щукнахме надолу с най-бързото възможно темпо, а чакалите вече започваха да вият навсякъде около нас. Не знам колко време сме ходили, но бяхме доста бързи и съвсем скоро започнаха да се чуват колите, преминаващи през Ришкия проход. Вече беше започнала нощта, когато решихме да спрем, въпреки малкото вода, която ни оставаше (имахме по около половин литър, колкото да изкараме нощта), защото след тежкия ден трябваше да имаме сили и за следващия, който ни очакваше...
Едвам намерихме просека в гората с размер 2 на 2 м, за да можем да разпънем палатката. Опънахме я и аз бях почти заспала, когато Жицата заяви, че единият дънер до нас май е мравуняк и може да се наложи да се местим през нощта (на една приятелка мравки й проядоха палатката)... Малко по малко се унасях въпреки наобикалящите ни чакали. Скоро съм заспала, но сънят ми беше неспокоен – цялата нощ ме преследваше един и същ кошмар – ходим с Живко към прохода, все не го стигаме, аз умирам за сън, влача се и задремвам на всяка крачка, а Жицата само повтаря: „Още не сме стигнали, трябва да продължим да ходим, ставай!...”
п.с. Сложих аларма за 6:30 за другия ден, въпреки че Живко не искаше, но знаех, че ако не го бях сторила, лудото тичане, което бяхме направили този ден, щеше да бъде безсмислено.
17.08.2009, понеделник: Ришки проход – Дъскотна
или Денят на стоп
Събудих се от будилника, но не бях съвсем сигурна, че изобщо съм спала – през цялата нощ с Жицата ходехме, губехме и намирахме маркировка, аз бях много уморена и заспивах на всяко събув, което правехме... Та като отворих окончателно очи, не знаех къде се намирам.
В крайна сметка мравките не ни бяха изяли. Събрахме палатката и без да хапнем нищо, тръгнахме с надеждата, че ще закусваме добре на кръчмата на прохода. Жицата заяви: „Добре, Танче.” Като го попитах какво иска да каже с това, той леко ме похвали, че се държа добре спрямо всичко, което ни се случва. Не може да бъде...
Повървяхме доста, докато излезем на асфалта, където се сблъскахме с една много радостна табела, на която пишеше: „Област Бургас”. По-натам видяхме и първата табела „Нос Емине” - като че ли за първи път усилията ни изглеждаха ненапразни, вече започваше да се предусеща сладостта на края.
Стигнахме до Крумовия мост, който се оказа мъничък в сравнение с моите представи. А кръчма не намерихме – била в ремонт, каза един човек случайно спрял до моста. Така че продължихме да си ходим... Без да сме яли... Краката прещракваха около коленете и глезените. Но вече бяхме включили на автопилот и нямаше връщане назад. След около час ходене Живко рязко се сепна и заповяда да ядем, като констатира, че това нашето вече си биело на хроничен глад.
Не ми се ядеше – мухлясалият хляб в съчетание със сухите мръвки вече ми бяха дошли до гуша. А и усещане за глад нямаше. Само жаждата и страхът, че вода може и да няма.
Срещнахме един момък, който беше тръгнал от Емине за Ком. Били двама с едно момиче, но около Дъскотна тя скъсала менискус и на него му се наложило да продължи сам. Не исках да си помислям как сам ще преодолява ужасите, които ние преживявахме заедно. Бяхме изключително искрени, когато се разделихме и му пожелахме „Късмет! И на добър път!”
По пътя, докато бяхме спрели за събув, намерихме един странен тип в гората само с един препасан нож на кръста. Каза, че тръгнал за някакви крави – изглеждаше смахнат и така и звучеше. Странното е, че не беше чувал за Ком-Емине, познаваше само своя регион и ни говореше така, сякаш и ние трябва да знаем цялата местност.
Малко по-натам ни настигна дърварски камион. Жицата ме погледна хитро и каза: „Ще се возим ли на стоп?” Ако имат място за нас, защо не, отвърнах. Кабината беше претъпкана от нахилени цигани, но като ни видяха, веднага се свиха като хармоника и някак успяхме да се поберем и двамата с раниците. Казаха ни, че могат да ни свалят до покрайнините на село Рупча, а ние така или иначе го бяхме замислили да слезем малко предварително от планината или на Рупча, или на Планиница, за да се наядем като хората. Идваше ни отлично. Не се возихме дълго, но беше забавно да висиш от кабината на камиона и да имаш чувството, че ще изпаднеш надолу по пътя заради наклона. Имаше едно беззъбо циганче на задната седалка, което дъвчеше една баничка до преди да се качим, после само ме гледаше и се усмихваше. И аз му се смеех, беше много весело, а беззъбата му усмивка издаваше доброта. Камионджията ни разказа, че тук пратили само половината им група да берат дърва, а другата били на север, в един резерват. Питахме ги уж наивно не е ли забранено да се сече в резервата, а те отвърнаха, че за там им е наредено и ако откажат да секат, ще останат без препитание и все ще се намери някой друг, който да я свърши тази работа... Такъв е животът в крайна сметка. Или нарушаваш закона и преживяваш, или си праведен и децата ти умират от глад, заключи той.
Когато ни оставиха, селото се виждаше, трябваше само да хванем един път натам, да пресечем едно дълбоко дере и... готово. Аз обаче предложих да караме направо през полето, което в един момент ни отведе до обраслото до невъзможност за преминаване дере. Така се надрахме, че Живко искаше да ме убие. По магия, след половинчасово забатачване, се оказахме от другата страна.
Тогава чухме песента от джамията. Село Рупча винаги е отеквало в съзнанието ми от българския филм „Васко да Гама от село Рупча”, който имам спомен да съм гледала като малка. Но в паметта ми не изникваше нищо, свързано с мюсюлманската религия...
Жицата странеше от мен. Като да му се искаше да ме унищожи с поглед заради онова дере...
На площада срещнахме един дядо и го питахме за магазин, а той ни каза: „Ей тоз е магазин”. Пред нас имаше една жена, която си говореше с магазинерката на турски. Като дойде нашият ред, продавачката веднага ни заговори на български. Винаги съм се дивяла на способността на турците и помаците да се приспособяват.
Накупихме си храна – сок, бира, хляб (който беше още топъл!), сирене, сладки неща, някаква мръвка и питахме за зеленчуци. Магазинерката беше млада и усмихната, но ни каза, че зеленчуци не може да ни продаде. За сметка на това можела да ни откъсне от градината си, каквото си поискаме! Обещахме да й платим няколкото домата, а тя каза, че иска само да я запомним с добро. Колко е жалко, че такова отношение вече трудно може да се срещне в градовете! – там като че ли всички са се овълчили и мислят само за себе си... Затова искам да се махна от града – там човешкото е отдавна забравено!...
Дойде едно момче с кола, пи един сок и след малко ни пита закъде сме – той бил до Планиница и можел да ни закара, имал само още половин час работа. Тъкмо да се донасладим на доматите.
Откара ни, а на край селото се проснахме под една сянка с мисълта, че все ще се появи някой да ни вземе до Дъскотна и че не ни се ходи в най-голямата жега на открито.
Дотук денят вървеше учудващо добре. Което ме притесняваше. Предишните дни все нещо проваляше щастието ни и затова бях постоянно на тръни. Имахме само 4км до Дъскотна и аз настоявах да тръгнем пеша. Живко каза, че в тая жега не тръгвал наникъде – щели сме да изгубим много лесно едва възстановените ни сили. Горещината щеше да ни дехидратира излишно. Имаше основание, но шосето изглеждаше толкова пусто – имаше вид на забравено, сякаш никой нямаше да мине оттам с часове...
Тъкмо се възмущавахме гласно от заплашително приближаващото ни стадо пуйки, когато профуча една кола, която веднага намали, след като видя опънатия палец на Жицата. До 10 минути бяхме в центъра на Дъскотна, а планът за деня беше приключен – в 16:20! Ха-ха! 
Насладата беше огромна. Жегата – също. Решихме, че можем да си позволим да я почакаме да отмине. Аз писах, а Жицата пи кафе.
И така към 17:00 тръгнахме отново с олекнали сърца и усмивки, които широко се разливаха по лицата ни. На излизане от селото, след като бяхме походили около половин час, ни настигна една жигула и очите на Жицата пак светнаха: „Ще се возим ли на стоп?” Когато колата приближи до нас, спря и от нея слезе, благодарейки на шофьора, едно момче с голяма раница. Ние се спогледахме многозначително, като чухме възрастният мъж да казва: „И все по тоя път нагоре.”
Веднага след като той си тръгна, нападнахме момчето с въпроса: „А ти за къде си?” – „За Емине.” – „Е, значи си с нас...” 
И така към групата ни се присъедини Ивайло, на 28 години, от Русе. Тръгнал преди два дни от Сливен. Този ден бил на път да се откаже, даже с помощта на разни хора успял да се докопа до една гара, за да си ходи, но като разбрал, че има гара и на Дъскотна, в крайна сметка си взел билет за там.
Появяваше се точно навреме. С Живко вече си говорехме все по-малко и беше започнало да става доста трудно. Сега всичко се освежаваше, Иво имаше какво да ни разкаже, ние на него – също. Каза, че около Караборун си е изгубил палатката, докато се провирал из някакъв храсталак, следвайки нечии стъпки. Чии ли са били? Там намерил на сутринта и едно много голямо изпражнение, пълно със семенца, на около 10 метра от мястото, където спал. Живко пък в онзи регион тържествено ми заяви, че видял няколко разровени мравуняка, което означавало само едно – баба меца. Миналата година Иво пак правил опит да прохожда този участък на Ком-Емине, но се затрил около Котел и го свалил някакъв чичка до Жеравна. Тази година попаднал на същия чичка, който пак му помогнал в труден момент.
И така от дума на дума бързо успяхме да въведем „новобранеца” в традициите ни, дори не се учуди на събува, и нещата се очертаваше да приключат изключително добре.
Не усетихме колко разстояние успяхме да отметнем за 3 часа и половина. Устроихме си бивака малко след село Добра поляна, до Средна махала.
Аз бях доста уморена и си легнах сравнително бързо, без да вечерям. В съзнанието ми се мотаеше една смътна мисъл, че на другия ден може всичко да е още по-хубаво...
18.08.2009, вторник: Дъскотна – Козичино
или Един незабравим Рожден ден
През нощта май ми беше студено, а към 5 часа чух песента на джамията. Когато се събудих, се сетих, че този ден имам специален повод да не спирам да се усмихвам. Ставах на 20. Включих си GSM-а и веднага получих две съобщения, които са ми били изпратени още през нощта. Бяха от Янко и от Борисчо. Това от Янко беше най-милото съобщение, което съм получавала някога. Щях да се разтопя на място от щастие. Започнаха да ми звънят разни хора – в 7 часа сутринта! Чух се с Васко, с мама... Вече бях толкова радостна, че имах сили да ходя сигурно и цял ден.
Тръгнахме към 7:30, за да изпреварим горещините. Иво вече беше разбрал за РД-то ми и ми го честити, Живко обаче още не се беше сетил, въпреки, че знаеше.
На края на Средна махала ни спря един дядо, който като ни видя с големите раници, направо ни пита за Емине ли сме. После искаше да знае кой ден ходене ни е. Като разбра, че Живко е стигнал дотам за 17 дни, поздрави го и каза: „Много ми е приятно! Аз съм дядо Мехмет, дядо Мехмет от Средна махала – ваш приятел!” Продължихме напред по асфалта, развеселени и поздравявайки всички хора по пътя. Изведнъж Жицата извика и се обърна рязко: „А! Танче, ти имаш Рожден ден днес! Честито!” Знаех си, че като се сети, ще е забавно.
Вървяхме напред, а релефът вече беше неузнаваем – пясък: фин и мек – се беше разсипал като вълшебен прашец под краката ни; ниски тревички изгаряха под жаркото слънце; храстчета и тук-таме някой дъб. През последните дни имах уникалната възможност да наблюдавам внимателно и от близо смяната на релефа, флората и фауната. Как буковото царство постепенно беше завладяно от други широколистни видове; неусетната поява на дъба, който накрая успя да си извоюва почетно място, отстранявайки бука изцяло.
За рождения ми ден като да бяхме тръгнали на сафари в Африка.
По пътя още към 9 часа се чух с баба, после ми се обади и Тошко. Преливах от щастие, а с всяка следваща крачка бяхме и по-близо до морето. Въздухът също натежаваше от влагата.
Обади ми се и Ники, от Варна. Питах го дали е получил колета ми. Той, естествено, съвсем по мъжки, не знаеше за какво става дума, затова му заръчах да провери.
Междувременно за мен се сетиха Йорданелка, Вени и Дани, Никола, Лина, Кироооооо, Биби, (непознат номер J), Свидна. Живко искаше да се метне от някъде и искрено и гласно се надяваше всеки момент да ми падне батерията. А тя наистина отиваше към свършване, когато се чух и с Дечи и Ради.
Всичко това така ме зареждаше, че продължавах да ходя въпреки обезводняването, жаждата, убийствената жега.
Ранния следобед пристигнахме в село Козичино (Ерчек) – крайната точка за деня. Живко ме беше предупредил, че там може и да няма хора, знаещи български език, но за наша изненада селото се оказа изцяло и само българско – в него, според местните, не виреели нито цигани, нито турци. Веднага се упътихме към кръчмата, където скоро се появи един дядо, който гореше от желание да ни заприказва. Показвайки ни некролозите, заяви, че неговата баба била тая най-горе в дясно, а той се казвал дядо Иван и не му се живеело сам. Питаше дали нямаме някоя сгодна баба, с която да сподели малкото години, които му оставали.
След малко се появи и един доста светъл мъж с лунички и с едно куче, което доста се дърпаше. „Sit down, puppy, Itoldya, sitdown!” Дядо Иван го посрещна с: “Джон, ела да пием бира”, а чужденецът отговори: „I’mcoming, I’mcoming”. Джон беше един крайно приятен англичанин с интересна житейска история. Докато дядо Иван оплакваше съдбата си на самотник и се опитваше да сватоса кучката на Джон с кучето на кръчмаря, успях да разбера, че след обяда Живко е уредил следващия ни луд транспорт напред по пътя към морето – щяхме да се возим на каручка. И то не каква да е, а конска каручка!
Джон ми разказа как още на влизането си в България се е сблъскал с полицейската корупция, но според него нещата скоро (с новото правителство) щели да се променят. Живял 14 години в Испания, нямаше си и хабер от испански, но тъкмо така си поупражнявах английския. Каза, че едва ли ще научи и българския – много добре се разбирал с всички хора от селото, без да знае езика (нито те – неговия).
Точно преди да тръгна към масата да обядвам, дядо Иван каза: „Айде бе, Джон, пусни кучката да стане сварката.” Преведох го на Джон и му обясних, че старецът е много забавен и че само си търси жена. Тогава англичанинът заяви: „Tell him that if he wants a woman so much, I can give him mine only for 20 levs.” При превода всички присъстващи българи избухнаха в смях, а Джон добави: “And if he can’t afford it, hе can get her for free only if he takes her now!” Така сред бурни овации, кръчмата се тресеше от смях, когато влязох да хапна. Бяхме си поръчали някое-друго кюфте и кебапче със зеленчуци за гарнитура. Отличен подарък за Рожден ден!
След това се натоварихме в каруцата и с помощта на Арап (кончето, което ни возеше, носеше името на любимото ми хоро!) стигнахме до Дюнския проход. Оттам трябваше да се завърнем пак към ходенето, което ни изглеждаше като жестока несправедливост след вълшебния следобед. Морето вече се виждаше, ако бяхме решили, можеше да слезем на Слънчев бряг на свечеряване. Но не – нали си бяхме избрали най-трудния и най-дългия начин да отидем на море – не биваше да се разколебаваме точно на края!
Имахме още около 2-3 часа светло и трябваше да ги използваме. Вечерта заплашваше пак да ни завари ходещи. Този път, както и предишния, я изпреварихме.
Пак си включих телефона – изкушавах се да видя дали още някой не се е сетил за мен – 19 пропуснати повиквания, SMS-и от Мими, Киро, Бети, Стефчо, Мишо, Виктор, Марги, Ники, Грета; а ми се обадиха междувременно и Колето, кака Еве, Марио и тати...
Усещането, което ми донесе целия ден, беше на обич и сигурност – обичта, която преливаше от сърцето ми, защото хората около мен го препълваха, и сигурността, че тази обич не е просто илюзия на болния ми мозък...
Усмивката от сутринта пак просветваше на лицето ми за лека нощ.
19.08.2009, сряда: Козичино – Емине
или Краят
Предишната вечер Иво и Живко намериха един кърлеж, който се катереше по крака на Жицата. Убиха го и отвориха темата за кърлежите. По този повод цяла нощ сънувах, че ме полазват разни гадинки и отново спах неспокойно. Освен това беше последната вечер преди края и щях да се учудя много, ако бях спала нормално, без да се вълнувам.
Хапнахме малко на сутринта, предложих да пием и по кафе, но Живко отказа заради предстоящите жеги. Искаше да ги изпреварим, а и да пестим водата.
Тръгнахме доста мълчаливи, а Иво сериозно изоставаше. Беше тръгнал на похода с някакви гуменки и не ми се мисли какъв ужас изживяваха краката му с всичките камъни под тях. След около 2 часа ходене излязохме на шосето Варна-Бургас. Маркировката се движеше по него около 4-5 км. Когато маршрутът е създаван, едва ли някой е можел да си представи трафика, който върлуваше по този път в момента. Сякаш цяла България се беше изсипала по крайбрежието и колите непрестанно сновяха от град на град, жужейки в търсене на точното място, където да се установят. Беше равносилно на самоубийство дори и да си помислим, че можем да го изходим пеша. Решението беше стопът. Само че като ни виждаха тримата, не спираха, затова пуснахме Жицата първи, че да слезе, където трябва според GPS-а, а ние с Иво се скрихме. Спря една кола, която имаше място за мен и Живко. След 5 минути вече бяхме на отбивката, а до още две се появи и Иво. Часът беше към 9 - 9 и нещо. По-малко от 5 часа ни деляха от края на нашето пътуване. Колкото по-близо бяхме, толкова по-горещо ставаше. Краката ни тежаха като олово от натрупаната вече умора. Мушичките ни тормозеха за последно, а на финалната права се появи едно ужасяващо каменно шосе от трошен камък, от което ме заболя само като го видях. И не толкова за моите крака, колкото за тези на Иво...
Последно качване – връх Свети Илия. Последно слизане – право към селото – Емона. Когато очите ни видяха къщите, краката вече знаеха, че няма за къде да бързат. Въпреки горещината съвсем бавничко се придвижихме до селската кръчма, където щяхме да намерим спасение за идните няколко часа. Иво ни настигна след 3 минути. Беше точно 13:00ч. Бистро Яна. Собственичката, като ни видя с раниците, ни пита веднага от Ком ли идваме. Като чу набързо историята ни, каза, че бирата е от нея. Имаше и една друга жена с нея, възрастна, но доста ерудирана (оказа се преподавателка в Софийска гимназия), която също много ни се радваше.
Бях толкова жадна (не бяхме срещали вода от Козичино насам), че си изпих почти цялата бира на екс. Така се напих, без да си давам сметка – покрай еуфорията и всичко останало. Като тръгнах да ставам от стола, не успях от световъртежа и пак си седнах мирно на стола.
По някое време ходихме до съседната кръчма, за да ядем. След това пак се върнахме в бистрото за по кафенце. Нямаше за къде да бързаме вече, а и слънцето беше все още толкова силно...
Появи се един момък – с раничка, от нея висяха разни екипировъчни неща, но беше прекалено малка и реших, че не е „колега” от похода. Живко обаче го надуши и като го пита от Ком ли идва, той си призна (без бой ). Правил го заедно с приятел – с колела. Та като се заприказвахме за маркировки и места, на които можеш да се изгубиш, разбрахме, че е много печен тип. Посмяхме се добре, предложихме му да дойде с нас на Иракли (натам бяхме решили да се упътим след носа), но той обясни, че трябва да се спусне към Бургас, че майка му била там и й бил обещал да й отиде на гости. Иначе щеше да дойде. Видях, че му се искаше, харесваше му идеята да прекара известно време с хора, които са преживели същите неволи, през които и той е минал. Нищо. Другия път.
В 17:00 слънцето все още пърлеше земята, но вече по-поносимо. Тръгнахме към Емине. Последни метри. Жега и камънак. Така и не стигнахме до самия нос – военноморска база, влизането забранено. С Иво веднага се отказахме да настояваме и обърнахме към Иракли , но Живко искаше да отиде до самия нос. Разбирам го – и аз да бях ходила пеша 700 км, да се бях мъчила
20-тина дни, и аз щях да искам да видя носа, за който съм мечтала толкова време и чието име е отеквало в съзнанието ми поне по няколко пъти на ден...
Оставихме го – той е голямо момче и знаех, че на Иракли пак ще се намерим. Всъщност ни настигна по пътеката малко преди това.
Изпаднахме на плажа към 20:00ч., намерихме си (по-скоро си харесахме) място за палатката, разпънахме я, аз метнах в морето камъка на Пепи, взет от връх Ком , който той ми беше предал тържествено със заръката да го занеса до края...
А след това... дългоочакваният момент! – къпахме се в морето!!! И тримата се затичахме с една и съща идея в главата – да се метнем целите, за да отмие водата всичко от нас, да ни пречисти... Доста навътре водата все още стигаше само до колене и в крайна сметка се пльоснахме в плиткото. Живко взе да пиши като малко момиченце от медузите – беше го страх! Човекът, който 9 дни ми изглеждаше безстрашен и ми се караше, когато си позволявах да се панирам, сега – изведнъж – се показваше слаб пред някакви си парещи мекотели! J Вълните отмиваха мръсотия, умора и всичко ненужно, пречистваха ни за едно ново начало. Най-весело стана, когато Иво извади от джоба си един сапун и взехме да си го предаваме с жадни погледи.
Имах чувството, че последните 9 дни бях живяла само за този миг. И ми се иска да не го забравям никога... Мигът, в който три чифта очи излъчваха само най-чистите емоции от дълбините на душите си!
20.08.2009, четвъртък: Иракли – Бургас – Карлово – София
или Обратно към реалността
Всички приказки за геройства, колкото и големи да са били те, все някога свършват.
Този край започна с един невероятно спокоен сън, последван от прелестно красив изгрев, мотаене по плажа, сутрешно кафе... Живко взе да си разчиства нещата из раницата и намери едни бели листа, различни от тези, които четяхме всеки ден, за да се ориентираме. "Я, това пък какво е?" Оказаха се записките, които си е водил при разговор с Пешо вечерта, преди да тръгне за Ком-Емине. Резултатът - напили се като кучета и забравил за тях. В половин бял лист бяха подробно описани всички места от Източен Балкан, където можеше да се забатачим добре и в крайна сметка винаги го бяхме правили. Там пишеше как да избегнем тези забатачвания - добре разказано, изключително разбираемо и полезно... Исках да убия Живко, ама как да му се сърдя в крайна сметка?
Когато се разделяхме с Иво, бяхме някак тъжни и тримата. До преди три дни никога не се бяхме виждали, но трудностите събират и сплотяват хората. Предполагам, че пътищата ни все пак ще се пресекат отново някой ден.
Стопът не беше особено успешен, но все пак успяхме да си хванем един бус до Бургас. На обяд бяхме на гарата. Живко реши, че ще ходи към Ямбол, да се оправя с пчелите. До последно дъвчеше пицата, която си беше взел от гарата (между другото, беше отслабнал с 13 кг от началото на маршрута!), и докато все още премяташе храната в устата си изрече нещо, което не бях очаквала да чуя от него. Смотолеви го, сякаш не беше сигурен, че иска да го чуя: „Танче, и... благодаря – ти направи много с това, че дойде.” После се обърна и без да каже „чао” си тръгна бързо, защото явно не искаше да питам за тълкуване на тази фраза...
Имах около половин час до влака, затова взех да се мотая, оглеждайки хората. Погледът ми привлякоха две момчета с големи раници и висящи трек обувки от тях. Не е особено логично да се срещат такива хора по морето. Имаха малко отвеян вид и реших, че трябва да са чужденци.
Купих си две книжки и се запътих към влака. Когато влязох във вагона, седнах до вратата, а след малко пак се появиха тези двамата и се намъкнаха в същия вагон. До мен имаше място, но ме подминаха. Седнаха няколко седалки по-натам.
През доста голяма част от пътуването писах, защото имах да наваксвам доста. Към Казанлък двамата момци взеха да се оглеждат доста и единият от тях най-сетне ме заприказва: „Excuse me, do you speak English?” Така от дума на дума Бен и Питър се оказаха унгарци от Будапеща, тръгнали на обиколка из Югоизточна Европа. За 10-тина дни бяха видели и преживели доста. Сега им се правеше някакъв трек и като ми казаха, ми светнаха очичките: “Слушайте какво, момчета. Слизаме оттук на Калофер, отиваме тази вечер на Калоферската екопътека, опъваме палатката, спим нощес там, утре завъртаме един Ботев през най-високия водопад в България и вечерта си събираме чукалата и си хващаме нощния влак. Аз съм съгласна да ви водя.” Рязко еуфорията във вагона се покачи, но те лесно се разубедиха – не се били къпали от 3 дни, били много уморени. Е, аз ги водех (ако не броим къпането в морето със солената вода). В крайна сметка им препоръчах да се разходят до Шипка, да видят църквата и някоя и друга гробница. Разменихме си телефоните и се разбрахме, ако идват пак насам, да звъннат, и ако аз ходя към Будапеща, да им се обадя.
Малко по-натам, в Карлово, слязох, за да се видя с Дечи, с който почти цялото лято се разминавахме из България. Имахме толкова много да си разказваме. А и за да могат преживяванията да се превръщат във вълшебни приказки за приключения, трябва да бъдат разказвани, нали?