02.05.2014, петък: От язовир на язовир и непослушният педал

       Тази нощ не спах добре – дали заради мишокът, който не се кротна, докато не избуши половината хляб на масата, или заради това, че ми беше студено, а може би заради поредицата от кошмари, в които по всячески начини ни крадяха колелата, докато спим (явно съм много афектирана от откраднатия велосипед в Италия!)... Както и да е: на сутринта в хляба имаше прогризано тунелче, като станах и се раздвижих, спря да ми е студено, а колелата си бяха точно там, където ги оставихме предишната вечер. Очакваше ни прекрасна изненада – светлосиньо небе, без облаци, с умерена доза слънце. Закусихме и пийнахме топло чайче, без да се бавим много, защото някак предусещахме, че слънцето няма да е по небосвода задълго.

       Първо карахме по един мнооого лош асфалт, където за най-голяма наша изненада ни изпревари русенски 50-местен автобус и пазарджишко ванче. Къде ли са отишли? Защото асфалтът свършваше в нищото... Но малко преди да свърши, ние го изоставихме, за да побутаме колела нагоре по черния път за язовир Беглика. Пътят беше толкова стръмен, че по-скоро колелото буташе мен надолу, та трябваше да впрегна всички сили, за да успея да се справя със задачата да го местя в правилната посока. Не е лесно с дисагите по такъв терен. Ама нали не ни слушат главите, ще си сърбаме попарата, каквато сме я надробили...

         Пресякохме и една преспа сняг. Аз реших, че е редно да се снимам с нея - заради тате, който преди да тръгнем, загрижено ме попита: "А снегоходките взехте ли си? Ахахахах!" Този ден му се присмях, без да подозирам, че няколко дни по-късно ще се ровя с колелото в преспи, дълбоки по 1м по тънка билна пътечка, където няма алтернативи или ако ги има, то те също са покрити от сняг...

       И така напред по този път се убедихме, че както си караш из Родопите, насред най-дълбоките им дебри, когато си мислиш, че си в най-голямата дивотия, винаги можеш да попаднеш на хора. В нашия случай един мъж и една жена кротко си залесяваха борчета в гората до пътя. Така естествено се сливаха с всичко, че за малко да не ги забележим. Това към 11 часа – тъкмо време за втора закуска – храната някак страшно бързо се изпарява от стомаха и тялото ти, след като преодолееш няколкостотин метра положителна денивелация с 15-килограмови дисаги и и още толкова килограмово колело в рамките на час и нещо...

       Хубавото на всички качвания е, че след тях има само една посока – надолу! Скоро черният път ни отведе до асфалт, а той – до яз. Малък Беглик и главното шосе между Батак и Доспат. На това място приключваше първият етап от Рудопията, който трябваше да сме изминали на предишния ден. Все пак етапите бяха 14, а нашите почивни дни – 11, като в тях трябваше да се предвиди и полуден за стигане до Велинград и поне полу-ден за прибиране от Свиленград до София. Задача с няколко неизвестни, които предстоеше да решим в следващите дни… Оттук Рудопията поемаше на изток – към Тошков чарк, обаче ние бяхме останали без храна (нещо се хранехме с недобре преценен от мен интензитет), затова се наложи да идем до яз. Широка поляна – единственото място в района, където човек може да си купи пресен (и то какъв!) хляб, храна и да седне на кръчма, ако е нужно. Ние май изпадахме в подобни нужди вече... Не че сме пияници и/или чревоугодници (и не че ни оправдавам), ама си е друго да се натоплиш с една гореща супа, след като половин ден те е валял дъждът…

      Като влязох в кръчмата, ненадейно налетях на стар прител - водач на орнитологична група. Той ме позна веднага, въпреки че бях опакована в дъждобран - следваха възторжени прегръдки и целувки пред слисаните му туристи и похапващите в заведението. Втори дубъл - влиза Живко. Някак ми стана по-топло на душата. А иначе в кръчмата супа нямаше, но пък собственикът беше доста духовит: “И вие как така - двама пък с един велосипед?!” - запита след като си бяхме оставили колелата отвън безпризорни за известно време. Да ни видите само колко бързо ставаме и се впускаме навън! А той ни се смее и ни успокоява, че било шега… С него се консултирахме върху въпроса за местните черни пътища и как най-безболезнено да излезем на с. Змеица - краят на следващия етап. Като си тръгвахме беше към 14:30ч и човекът каза: “То е много близо, по тоя път, дето ви казвам е най-пряко, до 15:15ч сте стигнали там, вярвайте ми!”

       Аз вече на никого не искам да вярвам, за нищо не желая да се заричам, защото точно в такива моменти - лежерни за човешката душа, се случват най-големите сакатлъци/ каръци. Няколко километра по-надолу по главния път отбихме по Сърнена река (прекрасна и завладяваща, с много мек мъх, мечтателни поляни и дълбоки сенки!), където нещо много рядко се случи - педалът ми се изтръгна с все резбата от курбела. Ама че съм добра в чупенето. :) Изумлението беше толкова голямо, че в първия момент не осъзнах какво може да означава тази авария. Викам на Живко: “Педалът ми! Педалът!”, а той се чуди: “Е какво педалът ти?”, “Ами виж го, ей там е паднал пред теб”. Толкова широки не бях виждала очите му никога. Взе го, огледа го и констатира: “Това пътешествие може би току-що свърши ненадейно за нас!”. Целият ми свят се срина. Не може да свърши така! На мен толкова много ми се иска да прекося Родопите на велосипед! Да бъда извън града и извън монотонността, напълно откъсната тези 11 дни…

       Докато провеждахме телефонни разговори по организирането на потенциални “спасявания” от приятели от различни точки на Родопите, Живко се опита да го ремонтира - т.е. да го навие на двете останали здрави резки от резбата. Естествено, през цялото време не спираше да ни вали, но в такива моменти спира да ти прави впечатление… Хоп! И чудото стана! Педалът се хвана, оставаше и да издържи до финалната точка за деня. Пред нас обаче стоеше сериозният въпрос къде да бъде тя. Дали да се връщаме назад към главния път и да караме към Доспат, където да се надяваме, че може да намерим нов курбел? Или да продължаваме напред към Змеица - селото, което си бяхме набелязали като минимум за деня. Беше сигурно, че в Змейца няма да намерим резервни части, но това беше единствения ни шанс да стигнем до Свиленград преди края на отпуските. ...или да поемем например към Борино, където имам приятели и евентуално биха ни помогнат да дозавием педала или да купим нов?

        Решихме да продължаваме да караме на юг, докато не излезем на асфалта в непосредствена близост до село Змеица и там решим дали към Змеица или към Борино. Бяхме станали на морки котета, а междувременно засилваше валежът и ни оставаха само още 20-тина км до потенциалния край на деня. Да си призная, беше ми много забавно да карам по този стар макаданен път - трябваше непрекъснато да внимавам откъде точно минавам, че това има голямо значение за дисагите. С новото колело се чувствах по-свободна да предприемам маневри и даже се зарибявах да опитвам скокчета и неща, които по принцип не са част от дървения ми стил на каране. Сигурно задобрявах?

         По едно време се появиха табелки за наближаващ “Горски природозащитен център” - какво ли щеше да представлява? А дали щеше да има хора в него? Да е топло и сухо? Да има къде да спим? Ех, меки надежди под твърдия дъжд… Като стигнахме, се оказа, че няма никой; заключено е (нямаше ключ под изтривалката, нито върху гредата) и само небрежно оставената храна вътре подсказваше за сякаш спонстанното напускане на центъра от характерните му обитатели. Докато седнахме да си починем, прогизналите ни дрехи взеха да започват да съхнат върху нас, създавайки бавно, но сигурно и завладяващо усещане за студ. Нямаше обхват, за да се обадим на приятелите ни в Борино - поне да знаем дали можем да се стоплим у тях… Живко взе да сумти през иронични усмивки, че нещо “не знаем как да си почиваме - хората ходят на море и лежат на плажа, без да правят нищо, а ние всеки път някак случайно се смазваме от физически усилия, да ни вали и да е гадно”... Само се усмихнах и мисълта за топъл слънчев плаж, претъпкан с хора, ми се стори отвратителна. Никога не съм знаела какво да правя на такова място и как да се държа след 3-та минута.

         Няколко километра по-надолу намерихме обхват. Толкова ни беше станало неприятно от мокро, че решихме, че ако Октай каже, че имат място в къщата за гости, задължително поемаме към Борино. Звъъъън. “Имате ли място за двама много мокри, кални и с колела - надявам се да не е проблем!?” Положителният отговор ни зарадва и ни даде сили да преодолеем последните 15 километра за деня - със значително по - висока скорост по главния път Доспат - Борино.

         Пътят беше приказно прекрасен. Австрийските поляни пасти да ядат - там абсолютно идентичния ландшафт се поддържа със специални сесии от косене и наторяване, а нашите родопски поляни са перфектни и без да са преминавали през специални обработки. Достатъчен е фактът, че хората са си пуснали стоката на воля да пасе и наторява… Като се прибера, ще направя колаж между снимките от родопските и от австрийските поляни, да видим дали хората ще разпознаят коя поляна откъде е. Бас ловя, че ще има много непознали!

      Хлорофил А-то много успокояваше уморените ни от компютрите очи, чак не ни се пристигаше в Борино накрая. Попаднахме насред празника на селото - на центъра беше голяма въргала с много храна, забавления и политическа пропаганда. Още са далече изборите, ама тези хиени нямат спирка…

         Ферзие и Октай ни посрещнаха горещо. Стаята ни беше загрята като сауна, което спомогна много сушенето на всичко, което имахме. Нямаше елемент от нас и екипировката ни, който да не беше подгизнал въпреки множеството найлонови торбички, в които бяхме прибрали всичко. Явно трябват още. 

       Горещ душ, пране, вечеря и много сладки приказки с нашите домакини. Прогноза за времето и тежки планове за следващия ден: трябваше да затегнем още педала (и да се молим да не изпадне - изпаднеше ли, щеше да е завинаги!), да преценим спрямо метеорологичните обстоятелства накъде да хващаме точно… докато очите ни сами се затваряха, а лицата ни горяха от наслоената UV тежест на деня.

  Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 2, можете да го направите тук и  тук.