03.05.2014, събота: от Борино до Пампорово в ден без дъжд!

Събудихме се полу-разглобени (не изцяло, защото през нощта се бяхме “сглобили” наполовина). Като отворих очи, изпитах ужас от мисълта, че трябва отново да побера всичкия си багаж в дисагите и раницата - всички вещи бяха отвън, оставени да се сушат, изглеждащи покъртително много… След изпълнението на непосилната задача, слязохме за закуска. Ферзие ни беше направила пържени филийки (разбрахме се за по 2 на човек, ама тя винаги се грижи да не заслабна, та беше направила по 4…), имаше домашно боровинково сладко и сиренце, кафе. По едно време се появи и Октай с един френски ключ в ръка и го  връчи на Живко - оказа се, че в Борино няма гаечен ключ 16. След известно време той се върна и каза, че ако педалът ми изпадне отново, този път ще бъде окончателно.

Беше ни много хубаво в Борино, но трябваше да потегляме, въпреки че навън не ни чакаше нищо добро - пак даваха дъжд, този път “на отделни места”, а ние определено си бяхме на едно отделно място! Истината е, че като тръгнахме, не валеше. Имаше една мистична мъгла, която постепенно изтъня - тъкмо на време, за да могат групите от орнитолози, плъзнали в района на Тешел, да ни видят колко яко изглеждаме с колелата и дисагите и да ни се израдват, ахахаха  По това време някъде и слънцето се появи - не го бяхме виждали от известно време, та в сърцето ми стана леко и лъчезарно в унисон с усмихващия се бате Райчо.

Ех, колко е хубаво да минаваш през Родопите с велосипед!... Успяваш да оцениш всички малки детайли от пейзажа, покрай които по принцип профучаваш с колата набързо, а пеша нямаш работа на подобни места.

Подминахме х. Тешел и се отправихме към Гьоврен. По принцип трябваше да стигнем село Мугла през Триград, а после да продължим към Пампорово по подсичащия път от север на Перелик. Обаче понеже обичаме експериментите, решихме да минем през Тенесдере към Мугла - хем щяхме да си спестим километри, хем щяхме да си спестим денивелация, освен това щяхме да минем през резерват Казаните - (предполагах) изтрещяло старо дере! Като любимото ми Кастракли, може би?

На отбивката за Мугла имаше нова табела - добър знак за проходимостта на пътеката, която не познавахме. Трябваше да пресечем Триградска река, преди окончателно да се откъснем от цивилизацията. Реката си беше голяма и буйничка, но аз свиквах все повече с колелото и се справих без особени драми и морко. Скок-подскок от камък на камък...

Подминахме едни хора, които садяха картофи, за да се гмурнем дълбоко навътре в дерето, което се очертаваше впечатляващо с високите си отвесни скали отвсякъде. Не можеше да се кара непрекъснато, тъй като на места имаше огромно количество нападали камъни, свлачища и подобни, но пък беше прекрасно за окото и сърцето. Едно такова диво, диво… Наистина приличаше на Кастракли - стар асфалтов път, изоставен преди повече от 50 години, който природата си беше завзела обратно по един пищно зелен и скалист начин, без ред и правила. По едно време стигнахме до (бивш) дървен мост. Избушен, съставен от големи греди с голямо разстояние помежду им. Мост, та дрънка - от тези, дето като ги видиш и започваш да се оглеждаш можеш ли да пресечеш някъде пеша реката… Моята фобия от въздушни пространства се включи на макс заради прогнилата дървесина, по която ми се налагаше да ходя, бучащата под мен вода, колелото и багажа, които някак трябваше да пренеса отсреща! В крайна сметка Живко направи 4 курса, а аз яхнах една трупа и пролазих отсреща. Срам голям! Ама срещу инстинктивния страх е много трудно да се бориш. Аз поне си признавам, като блокирам  

Малко след моста, съвсем изневиделица, дерето се разтвори и пред нас се разкри равна поляна с очарователен заслон. Като казвам заслон, не си представяйте Ледено езеро, нито пък Тевното. Ставаше дума за голяма кръгла дървена беседка, добре покрита със стабилен покрив, с широки пейки, на които можеше да се спи и огромна маса, на която можеше да легнат поне трима. А до заслона - информационна табела, КАМИНА и чешма. Направо лукс насред нищото  След като отсъдихме спалните възможности на мястото и колко подходящо би било то за един наистина необезспокояван Рожден ден, например, трябваше да продължаваме напред, че времето напредваше, големината на облаците също, а по план трябваше да подминем Пампорово този ден!

Няколко метра по-натам, след завоя на реката, попаднахме на втори мост. И този беше също толкова изтърбушен, но ние вече го бяхме “отиграли”, така да се каже, и минахме значително по-бързо. Стотина метра след това се натъкнахме на края на нашето приключение в Тенесдере - трети “мост”, представляващ 2 огромни кръгли греди, на 50-100 см разлика във височината една от друга в различните части на моста, които стигаха на отсрещния бряг на около 1,5 м под него, а разстоянието беше компенсирано от отвесна скална стеничка, която като се опитах да си представя как минавам с колелото, и ми се зави свят. Живко каза, че няма да мине по това “нещо” с велосипедите. Аз започнах да оглеждам реката - да я преджапаме тогава? Дълбока поне 70 см, бърза и буйна, можеше да се пресече само на едно място, където трябваше да се движим косо срещу посоката на течението - т.е. обратно на правилния метод за пресичане на река в подобни ситуации. А и площта на велосипедите щеше да направи задачата още по-хлъзгава и опасна. Разбира се, да не забравяме и температурата на речната вода, която в този сезон е просто вледеняваща. А около нас скалите се издигаха на поне 100 м височина. Отвес - право нагоре...Това беше то. До тук бяхме, колкото и да не ми се искаше да си призная.

Върнахме се малко назад и преди да пресечем предходния мост, видяхме черен път в дясно, който бяхме пропуснали на отиване. Ами ако той  качваше нагоре към Мурсалица? Познавахме много добре това прекрасно било, може би имаше шанс да излезем там, където миналия път ни заобикаляха любопитно стадо полудиви коне, малко преди хижа Ледницата? А и така щяхме да се качим на билото, спестявайки малко километри и достигайки високите точки на предвидения за деня преход...

Живко тръгна да тества пътя, аз останах да приготвя обяда и да гледам картата. Като се вгледах внимателно (нещо, което очевидно не бях свършила предната вечер), забелязах, че по Тенесдере има 15 моста! Този факт ме разубеждаваше окончателно от продължаването. Доста скоро и Живко се върна, клатейки негативно глава: “Това не е нашият път!”. Не ни оставаше друго освен да хапнем и да поемем наобратно - пак по двата моста, които ме парализираха.

Вече с отиграни движения ги преодоляхме бързо наобратно и се отдадохме на каране. Живко караше повече от мен, дори на места, където не беше много разумно да го прави заради теснината на пътя, извисил се над самата река. Ентусиазмът му скоро доведе до резултати - спука гума  Набързо я сменихме - нямахме време и желание да я лепим точно в този момент. Поне фонът беше прекрасен, да ти е кеф да пукаш гуми на такива места!

Към 13:00ч бяхме обратно на шосето, загърбили дерето зад себе си. Аз се заканих мислено, че ще се върна там наесен - това беше вторият път, в който си помислях да мина оттам, този път бях навлязла достатъчно, че любопитството ми съвсем да се разбуди. Есенно време или още в края на лятото водата трябва да е съвсем малко и да може да се минава отдолу… Решено е, ще се върна!...

Предстоеше да започнем деня почти от начало само че по обед. Бяхме отхвърлили мислено минаването през Триград и през Чеирските езера към Мугла заради страха от проблема с педала ми - ако нещо се случеше и се зачукахме някъде в този район, евакуацията щеше да е много трудна. Така че ни оставаше само опцията да караме по асфалта към Девин, а оттам - към Пампорово, където отново щяхме да засечем Рудопията. До отбивката за Пампорово, по течението на Буйновска река, преминаването беше песен. Минахме през кв. Настан, където се сетих, че преди 2 (а може би 3?) години с Живко изпаднахме от Мурсалица, за да си купим храна, преди да продължим към Кастракли. Пъзелът в главата ми се подреждаше - нагласях вече по-умело парчетата, придобивах пълна картина на района. Което напоследък ми е мания - да опозная даден район до степен, в която да мога да правя всякакви съчетания, да проектирам преходи с различна продължителност, да оформям кръгови маршрути. Да усещам местата отблизо, в тяхната дълбочина, а не да ги гледам отвън, като през опаковка.

Пътят от Девин към Пампорово следва непрекъснато Широколъшка река и се оказа предизвикателство за издръжливостта ми, която се пропукваше от женски болки в кръста. Непрекъснатото изкачване в съчетание с бормашината в корема ми сякаш се опитваха да ме разкъсат - единият отвън, другият отвътре. Близо до Девин се разминахме с двойка велосипедисти с дисаги - точно като нас - мъж и жена, които обаче се движеха в обратна посока! Приличаха на чужденци, бяха с туристически велосипеди с багажници и дисаги и на задните и на предните гуми. Определено имаха вид като да са тръгнали на дълъг път. Така де, по-дълъг от нашия. 

Пристигането ни в Широка мъка (така пишеше на табелата на влизане!) ми се отрази като дълбока глътка облекчение. Жи заседна в една кръчма за бира и пържени картофки, а аз ядох сухи пасти с яйрян. Беше късен следобед и предстоеше да решим къде ще спим. Както винаги в началото на деня Живко беше заявил, че не трябва да се стремим да стигаме Пампорово, че аз все бързам и си поставям нереалистично амбициозни цели. Но последните следобеди все нещо ставаше и един животински/ мъжки (?) инстинкт в него се зараждаше и започваше да ми дава зор: “Хайде, хайде, ще стигнем Х, даже ще го подминем…” Така стана и в случая - Живко искаше да стигнем Пампорово, че даже и да го подминем. Беше ясно, че ще стигнем там тъкмо на свечеряване, което не беше добре, тъй като пътешественици като нас не бяха добре дошли там, а и не се чувстваха добре на подобни места…

...Не след дълго го докарахме и до Пампорово, което изглеждаше като гробище след края на зимния сезон. Гробище от умрели дървета, полуразрушени хотели, заглушена музика, тъмнина и самота. Жи се надяваше да стигнем до Рожен и да идем на гости на астрономите, но нямаше как да стане - бяха прекалено далеч. Беше необходимо съвсем сериозно да се оглеждаме за подходящо място за сън. На около 5 мин след като подминахме и последния хотел, открихме една равна полянка на достатъчно разстояние от Пампорово, че никой да не може да налети на нас случайно, пък и да сме далеч от кучетата, които пускат нощем за охрана.

Като по чудо все още не ни беше валяло този ден. Облаците само се събираха над главите ни и ни заобикаляха. Така че нямахме бърза работа около опъването на палатката. Вързахме колелата наблизо, създадохме типичния палатков уют и започнахме приготвянето на трапезата. Живко яде отвън, а аз бях толкова уморена, че само си щипнах кумат от прекрасния хляб от Широка поляна и скоро заспах. 

През нощта около нас минаваха разни животинки, от чиито шум сънят ми се накъсваше - голяма съм параноя! - но все пак чувството за мекота, което мъхът създаваше под шалтето ми някак прекрасно и бързо отново ме успиваше… Заваля. И валя ту силно, ту по-слабо, но не се притеснявах, защото бях на сухо и прекалено уморена, че да мисля и за това.

 Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 3, можете да го направите тук и  тук.