04.06.2014, неделя: в снежните клопки и към Свобода-та!

Събуждането беше трудно - вече натрупвахме умора, а и на кой му се става, след като е валяло? Монотонното потропване на дъжда по палатката успива още повече. Е, поне на сутринта дъждът беше спрял. Едвам събудих Живко - явно и на него пътешествието ни му се отразяваше. Така е, преди 4-тия ден умората се натрупва, после обикновено нещо в теб се пречупва и около 4-5 ден ставаш машина, спираш да усещаш болка и неудобства и просто продължаваш напред, вече роботизиран.

Закусихме в палатката - навън беше мокро. Пихме по едно топло чайче, за да се сгреем от хладната нощ. И потеглихме. Следваше недълго спускане, което след това ни излезе през носа. Рудопията се движеше по Е8, червената лентова маркировка, а това в случая означаваше бутане нагоре по един черен път от големи кръгли камъни, които те препъват непрекъснато и по които гумите на колелото се пързалят обратно надолу… След 3-4 км излязохме на главния асфалт от Чепеларе за Смолян, където планината се оглушаваше от фамозен строеж. Точно там се засякохме с двама французи на средна възраст, мъж и жена, които бяха тръгнали да обикалят България с велосипеди за 3 седмици. Както предходния ден - движеха се в обратна посока, но с тези поне имахме възможността да си поприказваме. И те се бяха натоварили доста, изненадаха се, като разбраха, че ние си носим палатка, чували, шалтета и всичко необходимо в “толкова малко багаж”. Жената сподели, че Източните Родопи са я впечатлили повече заради меките си форми, милите си хора и прекрасните пасторални пейзажи. Подозирах, че и аз ще се чувствам по-уютно в Източни Родопи, напоследък ме привличат все по-силно, а и тази година в рамките на 5 месеца отивах там за 4-ти път, което си е много, като се има предвид отдалечеността им от София…

Половин час след това достигнахме отбивката за Рожен. Тогава се зарадвах мислено, че предишната вечер не се опитахме да я добутаме до там, щеше да ни дойде прекалено много. Друг път ще навестим астрономите, даже може някой път да мръднем с колелата специално за да им идем на гости. След отбивката ни чакаше едно безкрайно дълго качване, което след всеки завой се удължаваше допълнително. Пътят беше асфалтов - лош, но асфалтов. Всички пътища към Лъки са безкрайно лоши - констатира Жи. Разни коли бръмчаха наляво-надясно, а той отбеляза, че вижда някои от тях за втори или трети път, откакто сме тръгнали. Те също даваха знаци, че вече ни “познават”, като ни бибиткаха възторжено от време на време. В последствие се оказа че действително сме били идентифицирани от познати на Живко ямболии. След много беседки и чешми покрай пътя достигнахме най-високата точка, откъдето спускането не беше дълго. Съвсем скоро се отбихме по черен път в посока хижа Момчил юнак и местността Хайдушки поляни. Малко след хижата се разминахме с 10-тина VW бусчета, които се държаха като бесни офроуд машини. Личеше си, че шофьорите им са готини типове, тъй като ни приветстваха до един, като ни видяха. Искрената радост беше двупосочна :)

Местността Хайдушки поляни се оказа едно от онези затънтени места на покоя, за което малко българи знаят и се посещава най-често от местните. Огромни поляни, отрупани с вилни селища, хижи и подобни в непосредствена близост до немалко езеро. И на ок. 1600 м надморска височина. Изведнъж наличието на определена цивилизация подгря надеждата ни за внезапно изскачане на някоя кръчма пред очите ни, но си останахме само с надеждите. Поседнахме на чудните пънчета пред х. Хайдушки поляни и хапвайки си побъбрихме с хижаря (по-скоро пазач), който ни разказа какво ни предстои напред. Сняг и около 45 мин изкачване до хижа Преспа, а след това поне още 2 часа до х. Свобода. Времето си не въсеше по нов начин този ден - с леден вятър и снежни преспи, но без дъжд засега. Хижарят каза, че ако искаме, можем да слезем по път до с. Манастир, а оттам по асфалт да се качим отново до Свобода. Живко се развълнува от този вариант, тъй като много искаше да отиде в с. Манастир особено след като на два пъти ни возиха на стоп хора от него и ни обясняваха колко е яко, че е най-високото село на Балканския полуостров и т.н., и след като намери официалния му сайт и възторжено ми го чете на глас една нощ преди лягане (http://www.selomanastir.com/). Обаче нямаше логика да слизаме от билото, за да се качим на него отново, като си удължаваме пътя повече от двойно. Поне така си мислех на този етап...

“Заредихме горивото” и без да се бавим много, поехме нататък. Чакаше ни дълъг път, очевидно нямаше да е лесно и още не бяхме решили къде да спим тази вечер. Наклонът към хижа Преспа се оказа по-сериозен от това, което очаквах, а преспите - по-големи. Велосипедът ми се държеше ненормално върху снега, не знаех как да го контролирам, а трябваше да го дърпам/ бутам и по наклон около 30%. Добре, че сняг имаше само на 80% от терена, та на моменти успявахме да си починем между големите бели петна.

Хижа Преспа се оказа изключително яко място с печен хижар и гледка, спираща дъха. Не се застояхме много, защото искахме да се докопаме поне до х. Свобода, а от Преспа се виждаше къде е и хич не изглеждаше близо. До Свобода Рудопията се движеше  по тънка мека пътека - от онези истински пътеки, които са все по-голяма рядкост - в прекрасна стара гора с много умираща на мястото си дървесина, меки мъхове и топли цветове. Красива картинка, само че многото изпопадали дървета по пътеката скоро се превърнаха в проблем. Наложи се да пренасяме колелата едно по едно през алтернативни стръмни пътеки, което ни отнемаше страшно много време и усилия, а денят течеше, облаците по небето се трупаха… Оказа се, че пътечката е била повече от песен, докато подсичахме един връх от юг - следващият се подсичаше от север. Там започна истински “веселата” част - бавно, но настоятелно ровене тип “плуване” в еднометрово дълбоки преспи стар мръсен сняг, където самите ние затъвахме на моменти до колене или хълбок, а трябваше да бутаме и велосипедите. Те пък от своя страна събираха за спомен всичкия сняг по v-break спирачките, та от време на време блокираха напълно и чакаха грижливо да ги почистим, преди да благоволят да продължат напред. Срещнахме една група от трима души, които бяха тръгнали сутринта от Хайдушки поляни и които се връщаха обратно “защото има прекалено много сняг”. А бяха пешеходци… Тяхното решение ми подейства доста демотивиращо - щом като на тях им е било трудно пеша, значи на нас щеше да ни е още по-“забавно” с возилата ни. Но така е - всеки сам си носи кръста, а в случая - превозното средство.

Поне се наслаждавахме на гледка към село Манастир непрекъснато в ляво, та ако имах нужда от разсейване, можеше само да се поспра и да си помечтая да съм долу… Стана наистина забавно, когато гръмна за първи път около нас. Приближавахме се към Свобода, но все още бяхме далеч от нея - поне на 3 км… Около Манастир вече валеше, а ние бяхме толкова близко… Само буря ми липсваше сега! Не стига, че нервите и силите ми бяха на ръба, коремът ме стягаше от тежестта и непрекъснатото усилие да придвижвам колелото, пътеката беше тясна, нямаше къде да спра като хората, за да си извадя дъждобрана… “Моля те, недей да валиш сега, не и веднага, моля те, изчакай ни още малко, моля те, моля те!” - магично повтарях наум и за момента действаше. Започна да капе, но все още прекалено рядко и с малки капки.

Теренът взе да се заравнява и веднага предложих на Живко да яхаме велосипедите и да бързаме, за да изпреварим бурята. Той се качи на своя и след 5 м каза: “Ау, не!”. Сърцето ми се сви. Какво пак? Усукана верига! Не може да превключва скорости, изобщо не е препоръчително да върти педали. Т.е. Живко не можеше да кара, докато не си смени веригата или някак не я поправи… Започвах да си мисля, че не ни е писано да я завършим тая Рудопия - велосипедите ни просто отказваха да ни съдействат или по природа си бяхме големи каръци?

Излязохме на асфалт, откъдето хижата беше на 400 м. Аз карах, за да не ме намокри (започваше леко да вали), а Живко каза, че ще бута и да не го чакам. Хижата се оказа изключително оживена - беше пълно с беседки, навеси, паркирани коли и хора на всякакви възрасти. Чак не беше за вярване как нямаше жива душа половин километър по-натам в гората, а тук беше оживено като в МОЛ… Изчаках Живко навън - така и не се престрашаваше да завали истински. Вързахме велосипедите под големия навес, който можеше да събере няколкостотин души поне - беше внушителен. И се прибрахме в хижата на топло. За мое голямо учудване вътре в хижата нямаше почти никой, стълпновенията бяха отвън. Живко се забави с влизането, защото се бореше с веригата си - беше изключително притеснен дали ще успее да я поправи и не можеше, а и не искаше да стои на топло и да си почива, преди да знае каква е съдбата на велосипеда му оттук насетне.

Хижата ни хареса от пръв поглед. Скоро Жи се появи и каза, че е успял да си поправи някак веригата, така че ще може да кара, но не е ясно докога така. Е, моят педал беше в същата позиция, така че вече бяхме “квит”, така да се каже.  След като прегледахме картите и предстоящите маршрути, без да спираме да гледаме небето и часовника, решихме да останем да спим в хижата. Хич не беше като да се продължава, а и нощувката беше много  евтина, можеше даже да се изкъпем и изперем!...

Поръчахме си едни пържени картофки и ни донесоха гигантска зверски вкусна порция - истински домашни картофи, току-що обелени и нарязани от хижарката, картофки от Давидково, които си имали славата на най-вкусните родопски картофи, ама ние невежите чак тогава го научихме. Е, поне беше от първа ръка! 

Скоро всички придошли си тръгнаха и хижата внезапно опустя. Останахме само ние двамата и четирима местни чичковци, качили се горе, за да избягат от жените си (предполагам) и да поиграят малко карти. Ние го бяхме закъсали откъм хляб и други провизии, та питахме хижарите можем ли да си ги купим от тях. Те обещаха да ни напазаруват от Давидков вечерта, когато слизат да зареждат. Усетили добрината, се възползвахме максимално и изготвихме цял списък с неща, а хижарят дори не пожела да вземе предварително пари от нас. Мили хора…

Изкъпахме се, изпрахме де що имаше за пране, набичихме печката на макс и излязохме на разходка до вр. Свобода. 600 стъпала ни деляха от върха, на който се оказа, че има теке на Енихан баба. Ние пак - необразовани и абсолютно неподготвени предварително, всичко научавахме “в крак”. Поне небето се изчисти и гледката от горе беше впечатляваща, на 360 градуса, изпълваща дробовете ми с чист въздух и усещане за безгрижие и свобода. Е, все пак се намирах на едноименния връх, нали…

Като слязохме обратно долу печката в стаята беше пощуряла - ламаринения капак беше почервенял от топлината, а вътре имаше достатъчно жар да се изпекат едно семейство сурикати. Дрехите ни бяха напълно изсъхнали! Толкова беше топло, че заспахме на отворен прозорец. През нощта само усетих как Живко е станал и ми говори нещо, но аз не го разбирам - затворил прозореца, че вече било станало хладно, даже наклал едно дърво в печката…

Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 4, можете да го направите тук.