05.05.2014, понеделник: по тънките струни на търпението... "спасени!"

Събудих се разглобена, но някак отпочинала. Предишният ден май беше ключов за роботизирането ми - вече нищо не ме болеше, болката беше само смътен спомен за отминали времена…

На закуска на съседната маса се водеха тежки политически разговори - явно единият от чичковците с картите беше политик във Варна и разказваше на другия как стоят нещата “отвътре”. Догнуся ме да ги слушам след втората минута и се опитах да се абстрахирам от разговора им, който се водеше на прекалено висок глас. Скоро се появи хижарят, който ни даде касова бележка за пазара и не пожела да ни вземе нито стотинка отгоре! Веднага се сетих как преди 2 години на Бела, Танчето и Косьо на х. Добрила им взеха 15 лева за 2 хляба, 1 лютеница и парче кашкавал… Почтеността и добрината на родопчаните е толкова поразително голяма и силна, че чак не е за вярване! Очевидно хижарят и хижарката гледаха на нас като на свои деца, които не искаха да натоварят нито със стотинка, въпреки че ние можехме да си го позволим и бяхме готови да си платим за добрината им. Хижарят дори ни изпрати навън, помогна ни с велосипедите и си приказва с нас до последно, а след като му казахме “чао”, се изпари изневиделица…

Метеорологичните условия не бяха особено приятни - гъста мъгла се стелеше навсякъде около нас, влагата се залепяше по дрехите ни и създаваше усещане за студ. А предстоеше спускане, което не предпоставяше към стопляне, ама хич! Малко след като подминахме ловна хижа Давидково заваля и то не какво да е, ами градушка. Малка, ситна, като грахови зрънца, която се забиваше като иглички по ръцете ми, докато карах… Един заек изскочи пред мен - първо тичаше право срещу мен, после явно ме усети и тръгна надясно, а след малко пак излезе пред мен. И така - аз си карам, заекът си тича, от време на време се засичаме отново, поне половин километър. Една сърна също се стъписа от нас - какво ли правят тези двамата на тая градушка и то с велосипеди? 

Скоро навлязохме в Кормисош - любимото ни държавно дивечовъдно стопанство, което от опит вече знаем, е фрашкано с мечки.

Продължавахме да се спускаме и усещах как спирачките ми хващаха все по-малко и по-малко. Изискваше се страхотно усилие да успея да спра, което споделих с Живко, а той каза, че и при него “спирачките са отишли”. Първоначално се изсмях: “Не, не е това, не е възможно…”, но като си видях почернялата капла, осъзнах, че пластмасата наистина се топеше по нея. На една чешма спряхме да ги измием с надеждата, че като отстраним малките песъчкинки от калодките, ще удължим живота им поне малко.

Излязохме на много добър черен път, по който продължаваше да ни вали, но не се отказвахме от карането, защото така или иначе щяхме да се намокрим много - по-добре да се движим по-бързо… Излязохме на един асфалт преди с. Планинско, който изглеждаше много нов и така се и оказа - на GPS-а го даваше като черен път, а скоро го бяхме ъпдейтвали. Отделихме се от асфалта в ляво, за да продължим да слизаме надолу към Рибен дол и село Тухла. Преходът от Западни към Източни Родопи беше толкова драматичен, че щеше да ни струва едни спирачки. Наложи се да затягаме жилата за втори път, а това със сигурност означаваше, че краят вече е близо (ако не е дошъл).. Припомпвахме, за да ги пестим, когато се видяха първите къщи на Рибен дол и Тухла. Тук пътят ни продължаваше на дясно, към малката махала Тухла, където имаше 5-6 къщи на кръст, в нищото. Но със заградени дворове, през които трябваше да влизаме и излизаме, чувствайки се като крадци. Тези вратички ми напомниха за Австрия, Швейцария, Франция и Испания, където много често подобни оградки се слагаха заради добитъка - да не може да преминава и беше съвсем нормално хората да влизат и да затварят зад себе си. Сигурно и в Тухла затова ги бяха наслагали, колко европейско, а аз си мислех, че това село е изолирано от света!... 

По едно време маркировката на Рудопията ни запрати в посока, в която нямаше друго освен неприветлива ограда, така че се наложи да си търсим алтернативи. Влязохме и излязохме от още един двор, където Живко се позабави - каза, че преживял нещо травмиращо  Една жена излязла от една от къщите, минала покрай него, без да го забележи, отворила вратата на външната си тоалетна и без да я затвори, запонала да пикае. Той решил да не я поздравява, за да не я стресира, и си тръгнал набързо. Ех, каква свобода да живееш на такова място!...

С усмивка на лице се отправихме надолу между къщите и оградките, които се преплитаха в сложен лабиринт,от който на три пъти се объркахме. Освен това беше много кално и то с онази кал, меката, хлъзгава кал, в която можеш да затънеш до колене, ако има мегдан. Търпението ми вече преливаше - как можеше толкова много време да се опитваме да излезем от тези 5 къщи? Защо, за Бога, им беше на тези хора да се ограждат така? Нямаше много животни, затова и логиката ми бягаше някъде. Малкото коне, които видяхме, бяха вързани на въже…

Наложи се да преместим една порта дълга 2 метра и висока метър и половина, да минем през нея и да я затворим отново, защото пътят ни преминаваше оттам. В най-калния терен. Е, резултатът беше едно грандиозно падане в калта - аз с все колелото.

Нервите ми вече бяха опънати като струна, а оградите не свършваха. И имаха вход само отгоре - т.е. преминаването надолу, накъдето трябваше да продължаваме, беше невъзможно. С Живко се разделихме да търсим пътя. След 5 минути започнах да го викам, а той ми вика: “Ами аз го намерих пътя”. А защо тогава не ми съобщава? Бях много раздразнена и реших да си намеря алтернатива: открих една пролука в оградата и тръгнах надолу. Мислех, че съм успяла да намеря изход нацяло, докато не стигнах до следващия праг от 1 метър височина, на който бяха нахвърляни отгоре клони на поне още 1 м височина, т.е. нямаше как да го мина с колелото и дисагите. В ляво имаше дере, което ме делеше от Живко, а той - след като го съзрях - се спускаше безбрежно надолу, излязъл от порочния кръг на оградите. Добре, тогава само остава да премина дерето… Което се оказа много стръмно и пак с натрупани на два метра височина рехави клони, по които някак трябваше да стъпвам - с колелото и дисагите? Трудна работа!

Извиках Живко да дойде, да ми помогне, поне в тази ситуация трябваше да го направи. Добре, че той ме чу и дойде да ме спаси. Със сложни схеми, разтоваряне на дисагите и раницата, почти подмятане на велосипеда, успяхме да прехвърлим багажа от другата страна... Тая Тухла ще я помня дълго! Отне ни около 1:30-2:00 ч да се измъкнем от нея! Денят напредваше, а бяхме обещали да направим всичко възможно, за да стигнем до Кърджали при Яската тази вечер. Знаехме, че предстои още слизане, след това около 600 м денивелация качване, право нагоре без пътека, после пак спускане до Безводно, а оттам още 30-тина км до Кърджали… Нямаше да успеем!

Продължихме да се спускаме, все по-предпазливо, не искахме да губим пътеката повече, но истината беше, че пътека нямаше! Пресякохме още няколко деренца, докато не го докарахме до една по-голяма река - маркировката беше отсреща, а реката беше дълбока над 50 сантиметра на места. Сигурно лятно време, когато по принцип минават байкарийци оттук, няма изобщо или има много малко вода, но в случая хванахме пълноводието от проливните пролетни дъждове, така че не ни оставаше нищо друго, освен да си я преджапаме кат’ пичове. В крайна сметка ставаше дума за някаква си вода - какво толкова, щяхме пак да се понамокрим, но все пак това ни беше естественото състояние през последните дни, така че вече не можеше да ни уплаши. Но решихме първо да хапнем. Степента ми на изнервеност донякъде се дължеше и на глада, на който не обръщах внимание от няколко часа насам.

След краткия обяд, забързан заради заплахата от дъжд, който леко започваше да се сипе над нас, прекосихме реката - по-бързо от всички други дерета, в които се стараехме да не се намокрим, и тръгнахме право нагоре, накъдето сочеше маркировката. Като казвам право нагоре, точно така си беше. Върху ситно ронеща се скала, с велосипеда и дисагите. Адът тепърва започваше и беше по-лош от всичко, което си бях представяла. Ръмежът премина бързо, но намокри достатъчно, че да се хлъзгам на всяка втора стъпка. Колелото беше трудно за контролиране и на няколко пъти падна върху мен и ме затисна цялата. Този път не можех да разчитам на ничия помощ, защото на Живко му беше също толкова трудно, колкото и на мен. Затова само мобилизацията и инатът можеха да са ми от полза. Поех дълбоко въздух и си мечтаех да се събудя след няколко часа, когато всичко това е свършило.

Наистина следващите 2-3 часа ми се губят, защото ми се мрежеха между смътното усещане за постоянна тежест, стръмен склон, жега и студ в едно, изключения телефон на Яската, който беше обещал, че ако стигнем до Безводно, ще дойде “да ни спаси”... Спасение нямаше, трябваше да разчитаме изцяло на себе си и очевидно нямаше да успеем да стигнем до Кърджали този ден. Фактът, че телефонът на Яската беше изключен, ми даваше надежда, че може да е в Безводно (където няма обхват) и да ни чака - изненада! - там. Живко твърдеше, че е малко вероятно, но и двамата познаваме голямото сърце на Яската и знам, че и Жи тайничко се надяваше да съм права.

Някак се озовахме на най-високата точка. Оттам като видях къде е Безводно, си дадох сметка, че и слизането също няма да е лесно, особено без спирачки… Надолу маршрутът минаваше по тънка пътека, която сега беше доста разкисната, та аз не си и помислих, че мога да карам. Бутане си трябваше с тези разтопени спирачки… Иначе би било много яко да се шуснем надолу, но нямаше как или по-скоро не би било здравословно решение  Търпението ми се каляваше, трябваше да се примиря с мисълта, че никой няма да ни спаси този ден, че няма да стигнем в Кърджали и че на следващия ден ни чакаше немалко каране надолу-нагоре без спирачки…

Пристигането в селото ми помогна да преглътна докрай недоволството, да забравя трудностите около безкрайното бутане от Тухла насам и да се усмихна: Безводно е уникално! Спокойно, с прекрасни хора, които ни спираха на всяка крачка, за да си приказваме и не искаха да ни пускат да си ходим… Първо поне 10-тина минути си говорихме с един дядо козар за маточината и пчелите. Той си беше набрал за вкъщи, твърдеше, че това за него е билка номер 1, след като пчелите толкова я харесват. Разказа ни къде е водопадът в селото, за който наскоро бяхме научили. За жалост нямаше време да отидем и до там. Нищо, тъкмо още един повод да се върнем! На 200 м по-натам един човек измазваше стара къща отвън. Като ни видя с велосипедите и откъде идваме, вика: “Ама с тия колела откъде? Не ми казвайте, че идвате от Рибен дол!”  Добре, няма да му казваме, ахахаха… Човекът се оказа изключително готин, работи за гражданска защита, множество пъти спасявал разни изгубени планинари в района, защото си го познавал и обичал, а и все него викали, като имало проблеми с изгубени хора в планината. Освен това беше и пчелар, разказа ни къде са стояли кошерите едно време, като бил малък, как дворовете в селото се променили, появил се пътят. Живко му каза, че и ние сме пчелари, та като отвориха приказка, си дадох сметка, че скоро няма да се продължава напред. Използвах времето, за да си налея вода и да хапна малко вафли, че енергията ми вече клонеше към нулеви показатели... Не участвах активно в разговора, но истината е, че още от началото го слушах вяло, а и това беше по-скоро разговор между мъже. Бях си изпаднала в невидимо състояние на буден сън, съзнанието ми не беше заето с нищо.

По някое време си тръгнахме. С голяма жалост човекът ни пусна да си ходим: “Ама сигурни ли сте, че не искате да останете да пием по ракия? Ще нарежа салата веднага!” - с голямо неудоволствие му отказахме. Наистина трябваше да продължаваме.

300 м по-натам един човек излизаше от външната си тоалетна. Без да си вдигне гащите докрай, той много ни се зарадва, като ни видя и веднага взе да ни кани на кафе: “Ехеее, я елате да пием по кафе, да си приказваме!”. Като му отказахме и реши все пак да ни прекара през блиц-въпросника си за външни на селото хора: Какво правите? Откъде идвате? От къде сте? и т.н. Като му казахме, че сме от София, веднага се сепна: “От София? То тука на центъра сега има една паркирана софийска кола. Да не са вашите приятели, които ви чакат?” Живко реши да не влиза в сложни обяснения, че в София не всички се познаваме и че няма как да са нашите приятели и отговори лаконично “Да, да, сигурно са нашите приятели, дошли са да ни посрещнат” - използва това като претекст да продължим по пътя си веднага. Малко бутане в меката кал и скоро излязохме на по-нормално място, където вече не се затъваше и можеше да се кара.

Подминахме центъра и колата със софийската регистрация и продължихме по пътя - все надолу. По едно време нещо започна да свири по гумата ми. От полседните ни пътешествия се научих, като чувам звуци, да не ги премълчавам и да не си мисля, че са само в моята глава. С Живко веднага си разменихме велосипедите, за да установи откъде идва проблемът. След по-малко от 10 секунди каране констатира: “Нямаш предна спирачка - вече металът трие в метал. Спри да я ползваш!” При положение, че и задната ми не беше съвсем в изправност - като я натиснех за по-дълго и имах чувството, че усещам как се размазва по каплата - следващите 13-тина километра спускане си бяха забележителни… Пет минути по-надолу решихме да направим почивка - за по вафла и снимка. Ненадейно ни настигна и софийската кола, изглежда бяха тръгнали малко след нас. Като доближиха достатъчно, гледам, че отвътре всички махат възторжено. Помислих си: “Ей, чак пък толкова яки да изглеждаме, че така да ни се радват хората…” Колата обаче намали и спря, а от нея излязоха Мария, Иван и Микаел - наши приятели - заедно с Маргарита, която все още не познавахме. НАПРАВО НЕ БЕШЕ ЗА ВЯРВАНЕ! Както Живко се беше пошегувал, като си премълча малко по-нагоре в Безводно, така сега се оказваше истина - тези хора БЯХА наши приятели… Само че не бяха там, за да ни чакат, ами по-скоро от чиста случайност. Или от ½ случайност. Яската ги завел там, защото искал да им покаже селото, а и знаел, че трябва да слезем от баира. Те знаели, че ние сме там, някак били сигурни, че ще ни видят, а ние нищо не подозирахме. Иван се беше притеснил: “Вода имате ли си? Храна?”, а Живко му отговаря: “Да, защо, жаден ли си?” 

Еуфорията беше голяма, докато си се обясним едни на други. Всичко стана ясно - тази вечер ще празнуваме именния ден на Миро в Енчец. Само едно не ни беше ясно - как ще изминем оставащите 40 километра с тези спирачки. Трябваше Ясен да ни спаси… или поне към момента изглеждаше абсурдно да се хванем с велосипедите във Вектрата на Маргарита. Покарахме още около 10 километра до брега на язовир Боровица с надеждата да намерим обхват - но уви, изглежда вектрата беше единсвеното спасение. Специални благодарности на Маргарита за пичовската постъпка да ни приюти в скромния си автомобил!!!

Докато се возехме, дойде обхват и Живко реши се обади на Яската: “Яска, ние след 1 час пристигаме в Безводно и сме много мокри, и ни е студено! Можеш ли да дойдеш да ни вземеш?” Яската заяви, че ей сега оттам се връщал, колата му не работи и просто “Няма шанс да организира спасителна операция тази вечер”.

Ех, добре, че не ни се наложи наистина да ни спасява, ахахахах После Иван му се обади, да го пита купил ли е риба за вечеря и да му каже да вземе 1-2 риби в повече, че били много гладни. Яската не се усети да има нещо нередно… 

Пристиганхме на мястото на срещата с гръм и трясък в буквалния смисъл, защото Марги блъсна колата в оградата и счупи лявото си огледало. Огромната компания, събрала се в чест на Миро ни посрещна тържествено и се заформи хубава веселба със старите ни познати пътешественици - разбойници - ветеринарните лекари Миро (любим наш приятел) и Жоро, Оля, Сашко и малкият Явор, както и Тошко и Креми и техните деца.

Заседнахме и се започна едно ядене и пиене, което продължи повече, отколкото организмът ми можеше да поеме. Миро тъкмо беше научил, че имал имен ден. Беше във възторг и само говореше смешки, както винаги. Минахме направо на виц-вълна. А аз заспивах… Мария ми показа кое е нейното бунгало и отидох да си легна, защото всичката тази веселба ме изтощаваше още повече. А и все пак този ден беше започнал на едно далечно място с мъгла и градушка…

По някое време явно всички се бяха уморили, та ме събудиха да си ходим. Не знаех къде отиваме, къде ми е багажът, да си го взимам ли всичкия. Смътно осъзнавах, че велосипедите ни няма как да ги хванем в колата на Жоро, в която така или иначе трябваше да се набутаме рекорден брой живета - 7: Жоро, Миро, Юта (акитата), Яската с Рая (бордърколито), аз и Живко с всичкия ни багаж, който беше бая обемист.

Не помня много. Само че стигнахме до Кърджали, Жоро ни стовари някъде, пожела ни “Лека нощ и до утре”, после се качихме в един асансьор, Миро ни въведе в бърлогата си, постла ни един диван и се трупясах в сладки сънища, без много да му мисля. На следващия ден ни очакваше тежко събитие - Гергьовден с Георги в компанията.

 Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 5, можете да го направите тук и тук.