07.05.2014 - тежко е след Гергьовден 

Тъ-тъ-ръ-тъъъъ, тъ-тъ-ръ, тъ-тъ-ръ-тъъъ, тъ-тъ-ръ-тъ-тъ… се чу към 7:30 от другата стая. Сънувам ли? Все едно будилникът на Живко с мелодията от Индиана Джоунс звъни, ама не точно. В просъница разсъждавах, че няма как да е истина, през нощта бях взела телефона на Живко при нас… Или не? - мелодията не спираше, обикновено звуците, които сънувам не са толкова настоятелни. Станах и се приближих към звука. Наистина от стаята на Миро звънеше телефонът на Живко. Можех да се обзаложа, че през нощта го взех, да не е проимал крачета и да се е върнал при Миро? Занесох го на Живко да го спре и се заоглеждах за друг телефон. Оказа се, че съм взела телефона на Миро, а съм оставила този на Живко в стаята, от която се евакуирахме посред нощ. Както и да е - Миро почти не го отрази, Яската също не разбра за какво става дума. Миро стана сумнамбулски, пи два аналгина и пак си легна. Средно им отне около 1:00-1:30, за да успеят да се разбудят, а нашето тръгване зависеше и от двамата. Трябваше да не се надявам така сляпо, че на 7-ми след 6-ти май ще успеем организирано да се изнесем по-отрано от Кърджали, за да се докопаме без проблеми до Маджарово. Е, какво пък, поне да си доспим.

Събуждане номер 2 беше доста по-успешно за всички ни. Докато Яската разхождаше кучетата, аз взех, че разчистих - нямах какво друго да правя, поне да оставя къщата на Миро в нормален вид, току-виж решили да си направят After party, ахахахах  Само с три тура до кофите за боклук успяхме да се отървем от всички доказателства за досреднощния разврат. Оставаше ми да измия само чиниите, когато Миро окончателно ми забрани да пипам повече и каза, че е готов да тръгваме. Но не към Яската, накъдето ни беше пътят. Не можеше да си тръгнем от Кърджали, без да сме посетили зоомагазина на нашите приятели ветеринари.  Така че това беше следващата ни спирка, където бяхме посрещнати от Жоро - свеж като лимонка (как го постига този човек?), който ни направи специален тур с подробна беседа върху почти всеки вид животинче, което виждахме. И не можа да не извади от аквариума “най-социалния тип сред влечугите” - хамелеонът. Моята първа мисъл: “Че какво може да му бъде социалното на едно влечуго?!” Жоро само си подаде ръката в аквариума и един веднага дойде и му се покатери. Не спря да ни изучава, докато беше отвън и имаше готовност да се качи на всяка приближаваща се ръка. Това създание няма ли чувство за самосъхранение? Е, смени си цвета поне два пъти, но не спря да любопитства, а любопитството изяде котката, все пак 

Жоро заяви, че не може да си тръгнем, без да сме пили по едно кафе с тях. Еми щом не може, ще пием!  Миро през цялото време ни убеждаваше да ни закара до Маджарово или поне донякъде по пътя. Май му се разхождаше, ама ние настоятелно му отказахме - стига сме лентяйствали, време беше пак да поемем по пътя, сами и на собствен ход. Позволихме му единствено да ни закара до Яската, където тепърва предстоеше да си стягаме велосипедите. Бях забравила за тях и техните неволи. Изведнъж се сетих, че, о да!, нямахме спирачки и трябваше да сменяме калодките. Яската и кучетата се мотаеха около нас, видимо уморени - най-много той. Видимо имаше нужда от душ и сън, а същият този ден трябваше да се мести в новата си квартира, която отстоеше много близо от бърлогата на Миро. Нямаше да му е никак лесно, добре, че има истински и верни приятели, които да му съдействат със сложните логистики.

Колкото и да не ми се искаше да си тръгвам от тези прекрасни хора, към 12:00ч. на обяд, след 4-5 - часови опити да напуснем Кърджали, най-сетне потеглихме от квартирата на Яската. До Маджарово предстояха около 60 км и немалко баири за преодоляване. След като бяхме изминали 15-тина км, се чухме с Пепи, за да му кажем, че сме се запътили към него и за да го питаме той дали мисли, че ще успеем да стигнем (възможно ли по принцип?). Все пак местните ги знаят тия неща по-добре, нали? Май нямаше да стигнем?! Не че не сме способни, ама - кому беше нужно? Разбрахме се пак да се чуем по-късно през деня.

Времето заплашваше да ни опържи живи - с пристигането ни в Кърджали бяхме попаднали в друг свят, то там си е вече (почти) Африка  Природата около нас рязко смени облика си - вече ниски планини, населени с хора, малки лонгозни рекички... Колко много приличаше пейзажът на този от последните 2 дни на Ком-Емине: пясъчни почви, бор и дъб, прекрасни турски села, крави навсякъде - някак естествена част от пейзажа, мирис на вода и жега. И, о, божествена миризма на акации! Изпълваше дробовете ни през целия ден.

Някъде помня, че стреснахме една сърна. А на Калоянци не можехме да не хапнем по един сладолед - лятото се беше пропило в порите ни с пълна сила, а с него идват и летните изкушения. Аз изядох два 

По-натам Рудопията ни водеше по изровени пързалящи се черни пътища с огромни камъни - “любимите ми” и за ходене и за бутане на колело по баир… Но така е, като си на път - всеки ден трябва да се сблъскаш с нещо, което да те отчайва, за да се бориш с него, да се справяш и да продължаваш напред - по-добър и по-способен. Поне за мен това е смисълът…

Някъде около с. Светослав една костенурка ни излезе на пътя, но като ни усети, си се прибра обратно. Тъкмо се задаваше кола, която спряхме, за да й кажем да внимава да не сгази костенурката. Човекът така или иначе искал да спре и да ни пита какво правим, защото цял ден ни засичал из селата  Оказа се бившият общински кмет, та си поприказвахме за живота в Родопите и за нещата от живота…

Бавно напредвахме. Слънцето преваляше вече, когато започнахме да се спускаме към Котлари. Скалните трапецовидни ниши при моста, англичани орнитолози - мммм, вече миришеше на Маджарово с пълна сила, приближавахме. Обадихме се на Пепи, че все пак ще успеем да стигнем! Минахме транзит през Странджево, а на вдоха на Бряговец едни хора от нивите така шумно започнаха да ни се радват, че чак не беше за вярване. Голямо махане падна. Аз имах специална мисия в Бряговец - трябваше да питам поне баба Гергана, която живее на края на селото, дали ми е получила снимките, които й изпратих, след като минах с една група белгийки оттам през март. Ако тя ги беше получила, то всички би трябвало да са ги получили, само това ми стигаше да знам. Като приближихме, я видях на двора. Извиках я, а тя дойде, една такава жива и бърза, все едно ме беше очаквала. Представих се и я попитах дали са й пристигнали снимките, тя ме въведе в къщата си, за да ми покаже, че си ги е сложила до снимките на децата и внуците. Било я срам да ми напише отговор, защото ръцете й треперели и почеркът й излизал крив. Ех, истинска благородна родопчанка, какво повече мога да кажа! Не се застоях много, защото денят свършваше, а имахме още 7-8 км до крайната цел. Баба Гергана извади бучка от прясното овче сирене, което беше направила сама, и ни я подари. Разказа ми как всички синове и внуци ядат храната, която тя приготвя. Тази стара прекрасна жена живееше заради децата си и не спираше да работи, за да могат те да ядат истинска храна... Нямаше как да й откажем сиренето, въпреки че предпочитах да го задържи за себе си.

Продължихме по пътя си, като и този ден не успя да приключи без велосипедни повреди. По едно време се чу звук на удряне на метал в метал и сякаш нещо падна. Не беше от мен - този път честта се падаше на Живко. Той спря, уж огледа внимателно велосипеда си, но нищо не забеляза. Засега. И продължихме. По късно в Маджарово щеше да установи, че му липсва една планка от дисагите, която е изключително важна за окачането им към багажника. Добре е, че Живко добре запомни мястото...

Пристигнахме в Маджарово със залеза. Пепи ни очакваше. Нямаше място в къщата си за гости, но поне можехме да спим на терасата и имаше къде да си оставим велосипедите, без да ги мислим. Не че нещо може да им се случи в Маджарово… Аз имах нужда да ям нещо по-течно, та се намъкнах в кухнята на Ками и си сготвих леща, от която после изядох огромно количество. С пържени картофи за гарнитура и сиренето от баба Гергана… Дойде Марин, ударихме по една бира и всички заедно планувахме следващия ни ден. Беше 7-ми май, а реално от Маджарово до Мезек можеше да стигнем за 1 ден. Мисълта Рудопията ни да приключи така рязко ни плашеше, затова решихме, че ще останем още един ден в района на Маджарово. Там не е като да няма какво да се прави!...

Както винаги се оттеглих по-рано към царството на съня - на терската на гостоприемница Тракия, ма мноу’ духа цяла нощ, бе. Дали на другия ден нямаше да вали? 

Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 7, можете да го направите  тук.