08.05.2014 - ден на почивка: само 40 км и +600/-600 м 

Станахме, без особено да си даваме зор, все пак това щеше да е нещо като почивен ден. Маршрутът, който си бяхме намислили, беше само 40 км. Само… (А обикновено хората си почиват, като по цял ден лежат. Ние защо не можем така?!)

Голям баир беше нагоре към Сеноклас, един такъв непрекъснат… И жега - направо изгорях! Добре, че поне пътят по едно време се движеше в гора. Оказа се, че Маджарово е само на 154 м надморска височина - кога слязохме толкова много? - а ние искахме да се качим на 700 и отгоре в с. Черничино, та пак си спретнахме стабилен височинен профил на маршрута.

Като стигнахме билото и погледнахме на юг, маранята вече беше завладяла въздуха и гледката трептеше. Продължихме на запад, по черен път през гори и поляни, докато излезем на с. Черничино. А то… си заслужаваше! Беше полу-запустяло, с немалко разрушени къщи с много дух. Светлината се процеждаше през разрушените стени на читалището, което иронично и едновременно точно на място носеше името “Светлина”.

Налях си вода, че смокът в мен си беше казал думата - 3 литра бяха заминали вече и продължихме към края на селото, откъдето започваше стар римски път. Не, не е започвал оттам, ние там го засичахме. Махнахме на една баба с много кози и овце - единственият човек, който видяхме покрай селото. На слизане вдигнах някаква странна птица - приличаше на гълъб, само дето беше 5-6 пъти по-голяма. Местата, през които минавахме, бяха призрачно самотни, но едновременно с това някак обитавани - навсякъде имаше следи от хора, само че самите хора ги нямаше.

Спуках гума и понеже не ни се занимаваше да я лепим, я сменихме. Питах Живко залепил ли си е неговата резервна гума, той каза, че не е, въпреки че му дуднех от дни насам да го направи. Освен това не я носеше, т.е. ако някой от нас пак спукаше гума, щеше да се налага да я лепим, обаче се оказа, че и лепенки нямаме! Живко ги оставил долу, за какво са му, нали имаме резервна гума!  В крайна сметка изнамерихме едни гадни лепенки, дето не хващат много, и залепихме гумата,молейки се да хване. Това второто поправяне на колелото ми беше точно на един завой, където пътят слизаше стръмно надолу и където явно някой се беше опитал да сваля каравана (Откъде? И накъде? ), ама не успял да вземе завоя и тя се разпаднала по време на завиването. Ох, май не го обясних добре, ама то не е лесно. Втори опит: на завоя на пътя имаше каравана, която се беше разнищила, сякаш в движение, а теглещото я возило сякаш беше продължило напред, без да забележи липсата й. 

Скоро излязохме на една река точно при един овчар, който беше супер земен човек и много искаше да си говорим. Много добре знаеше какви сме - спортът не му беше чужд - знаеше откъде идваме, предполагаше накъде отиваме. И излъчваше едно изключително спокойствие, характерно само за родопчаните.

Подминахме Бряговец и наближихме мястото, където трябваше да се оглеждаме за Живковата планка от дисагите. Той беше сигурен, че ще я намери,  защото добре помнеше мястот, и наистина - аз само се вгледах в пътя и веднага му я вдигнах оттам. След като Живко се успокои и ме нацелува, вече можеше да обядваме (време беше - 16:00ч ). Решихме, че като “свободен ден”, може да си отпуснем душичките, да си хапнем покрай реката, да полежим и да поправим НИЩО. С черни щъркели около нас…

Около час по-късно Живко ме събуди да си ходим - беше му доскучало, а той следобед трудно може спи. Лениво се завлачихме обратно към пътя и малко по-натам този път аз се оказа, че съм си усукала веригата! Не много, малко, и не знам кога точно се е случило, но ефектът беше налице. Ех, потрошихме ги тия велосипеди бе… Направо чак започвам да си мисля, че сме таланти в това отношение…

Този ден пристигнахме рано в последната точка за деня! В смисъл, беше преди залез, към 18:00ч. Този ден си бяхме уредили лукс - спахме в гостоприемницата, на легла и с възможност да се изкъпем. Жи се изкъпа първи, а аз нещо си пререждах багажа, когато установих, че нещо се е случило с аптечката ми - цялата беше вир-вода. Марлите вече не бяха стерилни, май  Разхвърлях съдържанието й навсякъде, за да съхне. За 10-тина минути създадох огромен безпорядък, може би по-сериозен безпорядък и от този в Борино, но всичко ми се беше намокрило: кога, къде и как - не е ясно, не ни беше валяло от деня с Безводно…

Като се изкъпах, реших да си полегна - уж за следобеден сън, ама то си стана истинско спане. В просъница помня, че Живко заяви, че е гладен и отива на кръчма, а аз реших да оползотворя времето с най-любимото ми - спането. Бях прекалено уморена, за да вечерям, а и при възможността да спя няколко часа повече, апетитът ми се изпаряваше. Последният ми спомен от този ден е как лек прохладен полъх освежава топлата маджаровска стая…

Ако искате да видите карта на маршрута от Ден 8, можете да го направите тук.