09.05.2014 - Край!?

Колко трудно е ставането от креват с чисти чаршафи! Още по-трудно - тръгването от място, където имаш приятели, които ти правят топли закуски… А светът е малък - никога не е трудно да откриеш приятели! Предишната вечер Живко видял единия близнак и Дени, дочул, че и други орнитолози от нашите познати скитат из района. Ама то това е нормално в меката на птичарите!

След като казахме “чао” на Пепи, се отбихме в Природозащитния център, за да видим и Нушка, а и да залепим спуканите гуми (Живковта беше издъхнала през нощта). Междувременно Ники Терзиев се изсипа с цяла сурия студенти, а измежду тях и Волен. Приказки, приказки, още по-трудно тръгване, а ни оставаха около 60 км до Свиленград, където трябваше да стигнем тази вечер. Поне беше препоръчително - така щяхме да сме спокойни, че не всичко се случва в последния момент. Вече отделен въпрос беше като стигнем в Свиленград късно вечерта какво ще правим, къде ще спим и прочее, но на този етап не го мислех още. Първо трябваше да се откъснем от магнетизма на Маджарово, който силно ни беше засмукал и не пускаше…

Потеглихме към 11:00ч. Минахме покрай Кован кая с велосипедите и този път бях сигурна - да, това е правилният ритъм, с който да се движи човек покрай тази вълшебна скала, заобиколена от Ардата. Бавно поехме към Ефрем, голям баир нагоре, голямо чудо. 154-те метра надморска височина на Маджарово пак ни излизаха през носа, тъй като последното родопско възвишение - Гората - се издигаше на 600-700 м височина и откъдето и да минехме, все трябваше да го изкачим 

Видяхме биволици - почти изчезнали от България прекрасни млекодайни животинки… Една кола на Социален патронаж ни подмина няколко пъти - видяхме как кара на много възрастни хора храна и провизии. Хвала на такива социални идеи!

Телефонът ми звънеше прекалено много. Отказвах да го вдигам, а и търсеха Живко, че да пестим батерията на неговия умен телефон, който можеше да ни потрябва по-късно през деня. Всеки звън сякаш се опитваше да ме отскубне от прекрасното състояние, в което бях успяла да вляза последните дни, и да ме върне към една далечна и чужда действителност. Поне една добра новина произлезе от всичките тези разговори - Живко звънна на Маринчето, за да я пита дали майка й може да ни купи билети за автобуса към София, че се притеснявахме да не свършат. А и като местна можеше да упражни малко чар, за да ни вземат със сигурност с велосипедите. По телефона ни казваха, че няма проблеми, ама човек никога не знае дали няма да си променят мнението в последния момент. Та Живко попитал Маринчето дали може да си заключим колелетата у тях, за да спим извън града, а тя възмутено му беше отвърнала: “Ама как! Аз веднага ще кажа на мама да ви приготви една стая! Ще спите у нас!”  Ами добре, явно така щяхме да направим. Всичко се нареждаше по мед и масло, оставаше само да стигнем до Свиленград, а той изглеждаше толкова далеч…

Последният баир ми взе душата нагоре, вр. Света Марина не се даваше лесно! Но нямаше къде да ходи… Подминахме Глухите камъни и асфалта към Ивайловград, за да продължим все на (северо)изток. Скоро попаднахме на злокобна кал - навсякъде, от тази лепкавата, дето затъваш, пързаляш се и ти се лепи по спирачките. Спирачките… горките, пак ли щяхме да им го причиним? 

Колкото повече доближавахме до края, толкова по-бавно се придвижвахме. По едно време даже приличаше на лазене или плуване. Нещо по средата. След като се отървахме от калта, Рудопията пое по един стар път, който не беше използван през последните години - целият беше обрасъл, един такъв тъмен. В началото, докато очите ми свикнаха, предпочитах да бутам - прекалено изневиделица излизаха разни клони, локви и тръни. Жи си караше и скоро това доведе до резултати - на едно място спука и двете си гуми. Заехме се с поправката на велосипеда, а над нас прегърмяваше и се чумереше да вали. Закапа, така че опаковахме дисагите и продължихме спокойно да вадим гумите, да ги спадаме, да ги оглеждаме за дупки, да ги лепим, да ги слагаме наново…

Стегнахме велосипеда и продължихме да караме, а дъждът продължи да вали. Отдавна не ни беше валяло, ама ето, в последния ден пак ни заваля, да не забравяме какво е чувството… Иииии, не щеш ли - пред нас се появи вр. Шейновец - последният връх за това приключение! Като го видях, хем въздъхнах дълбоко - ето, приближавахме се към края, хем нова тежест се намести в гърдите ми - краят на едно прекрасно преживяване, пълно с положителни емоции, приятели и родопска хармония. За миг ми се прииска да обърна посоката и да тръгна наобратно, въпреки че тялото ми искаше друго…

Излязохме на асфалта до върна и оттам оставаше само едно студено спускане под напоителния дъжд до Мезек. Направихме кратка пауза по средата, за да се обадим на Моника - майката на Маринчето, за да й кажем, че се приближаваме и че до около час и половина би трябвало да сме в Свиленград; гласът й звучеше много жизнерадостен - и за да хапнем малко шоколад, че денят се заформяше като за последно - дълъг.

Като наближихме Мезек, не посветихме време на крепостта - нея и друг път сме я виждали, а вече подгизвахме и ни оставаше още немалко до Свиленград. За наша изненада се оказа, че са направили велоалея от Мезек до Свиленград, та си перкахме, без много да му мислим, все надолу, или поне така ми се струваше. Велоалеята свършваше на главния път за границата, та няколкостотин метра карахме с всичкия трафик към България - добре, че няма много желаещи да влизат насам. Преди да пристигнем у дома на родителите на Маринчето, се отбихме да им вземем вино и бонбони с надеждата, че пият и ядат сладко - човек никога не знае в тези все по-несигурно времена, в които живеем 

Живко изрази на глас надеждата си в къщата им да има маркуч, за да приведем колелата малко във вид, че иначе можеше да ни изгонят от автобуса. И - хоп! Каквото си поръчаш, такова се случва: намерихме мястото към 20:00ч, влизаме и срещу нас се изпречил един прекрасен зелен градински маркуч. И един чифт загрижени родители, готови да ни предоставят всичкия комфорт на дома си. Моника ни беше приготвила стая, която приличаше на 5-звезден хотел: до леглото имаше чаши и бутилка минерална вода, големи хавлии, а вечерята щяла да бъде готова след малко… Ние си представяхме завършека на нашето пътуване със спане в някоя свиленградска канафка, максимално близо до гарата, че автобусът тръгваше в 6:00ч. на следващата сутрин, а то какво се получи!

След като си оставихме дрехите в сушилното и си взехме по един горещ душ, се отдадохме на сладки приказки и вечеря с Киро и Моника, които живо се вълнуваха от нашите пътувания. Кокершпаньолката Лора не спираше да се радва на всички, много беше гальовна и мила. А за десерт - Свиленградко малеби! 

След един късен и бърз урок по френски език - Моника не го владееше, но се беше нагърбила със задачата да помогне на жена в нужда - очите ми вече не издържаха да стоят отворени…

А на другата сутрин ни чакаше ставане в 5:15, миене на зъби, последно стягане на багажа, бързо кафе, банички по пътя към гарата, автобусът да закъснее, но все пак да ни качат колелата, без даже да го поставят под въпрос; изпратени от Киро и Моника… Като в сън сякаш се телепортирахме до София - толкова кратък ми се стори пътят измежду дрямките и прекрасното зелено, което владееше пейзажът навсякъде, с мисли за това колко контрастна страна е България и как все по-често искам все по-малко да бъда в града...

Ако искате да видите карта на маршрута, изминат пред Ден 9, можете да го направите тук.